Велислава Кандова – Бурята

Наказанието е самотата, която ни изпива в кръчмата на душата. Водата приижда и дави страха, в който оставяме последния си дъх. Тогава Ной разтваря сърцето си в света и спасява само любовта. Това, което остава от нас, намираме  в стиховете на Велислава Кандова.

Александър Арнаудов

 

наказание

отведе ме до твоето легло
и ме остави да умра
там
без любов

 

*
плодовете на капките пот
бяха зверски изчукани
от побесняла градушка
най-старите селяни
стиснаха мастилено сини
вехти каскети
поеха за последно дъх
притвориха полуслепите си очи
и потънаха кротко
в леглата си
Ной разтвори ръце

 

*
Вяра Надежда Любов
Канал и в него плува вестник,
отдавна нямам телевизор ток, вода.
Спрян е интернетът, кабелът е отрязан.
Стискам в шепа наказанието си
изгубените лъчи.
С плач приветствам зората.
Сам човек бос
с нозе на сърна,
пия вода от капчуците,
събирам я в оранжев леген.
Бродирана кърпа виси от лани,
напукан сапун
с избледнял аромат,
порцеланова купичка и твоята четка за бръснене,
суха, щръкнала,
на масата се въргаля кибрит с липсващи клечки,
изтрит от драскане.
Ръждясала печка
кротко във ъгъла спи.
Проядена маса от две дървеници,
плетен стол,
ключ закачен на ръждясал пирон,
в черчевето олющено бяло,
мътен прозорец с моите отпечатъци.
Празна постеля в колибата
която направи за мен,
сред гората.
Без дувар.
Приижда реката,
мазето се пълни,
с педи измервам дълбочината.
Пътят до селото е отрязан.
Градът спи притихнал.
Градушката сваля стъклата.
Ти отдавна си мъртъв.
Господи..

 

*
армията на любовта
наместо пеперуди
молец пърха
в корема ми
гризе розовите къдели
прояжда дупки
запълва ги с пайжини
крие там своето поколение
езикът ми е писта за излитане

 

*
Делник
Станах рано,

написах нещо,
нарисувах друго,
подредих една сметанова торта
с ягоди.
Мога спокойно да се обеся

 

*
Жасминови сънища
Небето е затиснало жасмина
в смъртоносна хватка,
мастилени облаци
целуват го страстно.
Ароматът избухва
миг преди
дъждовни сълзи да го отвлекат
по асфалта горещ.
Пламва небето
раздрано от Зевс.
Земята поема чедата си
жадно.
Жасминът целува тревата
с извития си гръбнак.
Котарак се прозява под стряха.
Пчелите отдавна заспаха.

 

*
Цирк
любовта е цирк
в който единия шиба
с камшик от естествена кожа
и черпи
с фъстъчки
а другия си мисли
че това е любов
и стиска със зъби
Супер купата
която всъщност е от битака
блести във златисто
пластмасата
и прелива
от щастие
до утре вечер
в новия спектакъл

 

*
Смърт
Аз съм врабче,
изгубено
в пустинята
на голямото ти сърце.
Разтварям
суха човка
и падам
в топлите ти крака,
шепата ти ме покрива,
отнемайки
черния блясък
в мънистените ми очи

 

*
Победители и победени
единственото

което мога да направя
след теб,
е да плъзна розов език
за да запълня
черните дупки в сърцето
които зеят
всяка нощ
твоето име
Ave Caesar, morituri te salutant
полагайки глава
връз хладния мрамор
потъвайки в аркадите
на любовта

 

*
Селска идилия
Спектакъл
във кръчма
гол герой
подскача
в обувки
ударил
шестица
от тотото
къркаме
всички

 

*
Градски петна
София
единственото вълнуващо нещо е бурята
шибащите игли
блъскащи бетона
гизне
дни ще минат
докато стените изсъхнат
мухълът ще се загнезди
трайно
заспал зад изолациите на топло
пекне ли ще цъфне по белите
фасди
орелефяващ височините
ден след ден

последните зелени градски
петна

 

*
затишие
маса
избеляла мушама
навес
аз и ти
на скърцащи столове
срещуположни
дишаме
това което е останало
едри капки раздвижват тинята в огледалата
по черния път
черни облаци ни затискат
скакалец по средата на масата
в ступор
на къде
да поеме

 

*
Отпечатъци
Слънцето
удряше стъклата на съседните постройки
разбиваше се на хиляди
полепвайки по стъклата на
розовия блок,
който като захарен памук
приласкаваше
очите ни.
Улуците бяха сухи,
улицата прашна и пълна.
В сандалите ми останаха отпечатъци
от топлите ми пръсти.
Моите сандали седяха до твоите,
муцунките им колебливо сочеха вратата.
Горещината полепваше върху нас.
Роклята ми остана на пода.
Потъвах с червения залез в земята.
Косата ти гъделичкаше корема ми,
ръцете търсеха хлад,
бедрата пускаха сенки,
все по-дълги и неспокойни.
В последните лъчи
устните ни се сляха
за миг.

 

*
Деконструкция
аз
съм пустиня
потъваш в пясъците ми
стъпалата ти прашни изгарят
свличаш се
заравяш глава във гърдите ми
плачеш
умиращ от жажда
ръката ми разплита косата ти
объркваш се
подавам ти алени извори
все по-безсилен оставаш
стискам ръцете ти
и те пускам
все още
цял…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments