Ивона Иванова & Ивайло Мерджанов – Надолу към небето

За нас е удоволствие да започнем фаталното тринадесето септемврийско издание на рубриката ни „Изход“ с най-новите общи стихове на двама култови фронтмени на литературната ни апокалиптична пънк група –  Ивайло Мерджанов и д-р Ивона Иванова. След края на август и времето продължаваме в друго лято, в друг свят с Нова асоциална поезия – винаги надолу, винаги към небето!

 

кой можеше да предполага

аз гася звезди отварям черни дупки
аз захвърлям комети из вселената на
душата ти обръщам всичко в ледове –
няма признаци на живот без теб
не ми предлагай да летя в отвека познатото
да пиша книги за мъртви галактики да водя
армия пияни ангели или ракети все едно
завладявам кротката вселена на сърцето ти –
няма признаци на живот след теб
тъмнината в космоса аз я добивам впръсквам я
в златните вени на залеза създавам те
отново от стихове кал и титан те създавам
лек здрав и безумен прости ми че гася слънцата ти
в млечната галактика надолу от сърцето ми
където пътищата ни през калните поля
на този фронт любовен пламтящ към безкрая
преплетоха съдбите си като бодлива тел
и се случват хиляди тайни неща любов
без маска кислородът не достига
без тебе няма отвъд няма сега и няма тук нито
избавление всичко в поезията е тишина
небитие от викове в мрака отчаяние и плач
заспивам от липса на обичане
и се надявам да се събудя в друго тяло
в друго лято
в друг свят

 

издигнете сърцата си

срещата ни е златният гвоздей
с който луцифер окончателно прикова
сърцето ми към нощта и земята
срещата ни е великото мълчание
ярка заря в душите ни отдавна непогалени
срещата ни прилича на ковчег за двама
срещата ни е сърцевиден гроб
недей да бягаш от болката прегърни я
в изкуствения свят където сме пластмасови
срещата ни е суицид срещата ни е
имплозия на ултимативната самота –
не ти ли напомня самотен кипарис
тя е невъзможната заедност
йов горко зовящ към небето
целувка взета от самата нежност

 

всичко е любов

но не съвсем и няма значение
има ли те няма ли те
мен вече ме няма
твоята липса цял живот кръжи
над мен като крилато слънце
от небесната бесилка тяло
бавно се разлага лешоядите са тук
о червеи (победителят червей. едгар по)
със своя труп – разкошен пир ще дам
кажи ми осъзнаваш ли
ужасът на съществуването
ако успея да те убедя
не вярвай никога в самотата си
ако успея да превъзмогна себе си
не вярвай и на смъртта
ако останеш някак с ума си
онова което не те убива
те прави (евентуално) сносен поет
не залагай на тази карта
всичко е любов ала не съвсем
и няма значение
има ли те няма ли те
мен вече ме няма

 

next

в следващия живот няма да е така
казва психиатърът и си пръсва мозъка
няма да пиеш до гърчове няма
да прескачаш високи огньове пияна самота
няма да се влюбваш до срив на цялата ти система
отказ на органите да поддържат болното съзнание
закономерна досада житейска распутица кал
medice cura te ipsum изправете си науката
защото на никой не помага само пречи
да видят истини които ще ги откажат
това е лесния път опитвам се да го забравя
ръката ти минава през мен отново съм прозрачна
мислиш че значение имат
единствено тия които те четат
но значение нямат и те

 

надолу към небето

триеш си грима всяка вечер сваляш
маската на мим усмивка гипсова
лицето ти изчезва хладно пролазено
от змиите на безсмислието, спомените
досаждат като рижави хиени обкръжили
ранената лъвица на паметта ми
радваш ли се много иди на гробищата
нещастен ли си иди пак там
поредния ден те е скапал изиграл те е
изпил е дори виното ти и хлипа
мрънка като брадва в ръцете на убиец
хили се като мъртвородена рима
пораснах изведнъж сринах се
от детството директно в старостта
аз птица възрастно дете сиви кичури
пропадаме завинаги надолу към небето

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments