Бистра Иджома Окереке – Театър

Изправени пред живота, разбираме, че театърът е възможна реалност, където във всички
различни роли имаме възможността да преоткриваме себе си. Да умираме и да се раждаме
отново и отново. А любовта е спазъм на живота, отхвърлящ обикновеното в смъртта. И най-важната ни роля.

Ива Спиридонова

 

*
Театър

е онова тайнство
за живота, което
те осмисля

е паузата която
правиш преди
да изпълниш
тялото си
с въздух

е раздялата
между мъж и жена
в едни неповторими
от човека обстоятелства

е потреперването
на сценичния ръкав

е прахта която

прониква в дробовете ти
докато устните ти
се повдигат

е вечният въпрос
на човека към Господ

е тишината на сцената
миг преди актьорите
да се родят

е тъгата в очите
на хората
крачещи по улицата

е път извървян
в тъмното

е смърт
и
живот
едновременно

 

*
предпочитаме
да съществуваме
пред това да живеем
бягаме вечно
от отговори
и задаваме други

разни въпроси
говорим за времето
докато нещо
ни стиска за гърлото
страхливци сме
предатели в една
грозна система
обезличаваме всичко
важно и смислено
и го заменяме
с чисто нов телефон
подкупваме душата си
с поредния предмет
стърчащ от
пустите ни домове

накрая ни остава
само
смъртта

 

*
настояваш да вземеш
да изстискаш
последната капка
трагичен живот
да се блъскаш в прегради
загубили своя цвят
не живееш а дишаш
летиш към простора
на косъм от чуждия бряг

безкрайно е времето
а ние прашинка
изгубена в този пуст свят
ще останат само спомени
нас смъртта ще превърне
в картина на Климт
или в безбрежно море

 

*
четири стени
и двайсет квадрата
четири прегради
и малко бетон
една фигура човешка
плаче извън тон
вещи отдавна
загубили смисъл
пресъхнали чаршафи
и две празни очи
сякаш някой
в тъмното тихо крещи
няма мълчи тишината
мълчат и звездите
само сенки на
пусти мечти
ръкавът на блузата
прогизнал от мъка е
прогизнали четири стени
един човек по средата
и следи от малки пети

 

*
непреодолимата нужда
да бъдеш обичан
и докосван от
прегръдките на любовта
вечер да усещаш
дъха на живота
вдъхнат във вените
на кипящата ти кръв
да не можеш
да дишаш свободно
без онези ръце
обгръщащи те в
тишината на нощта
да бъдеш попарен
от необходимостта
да се взреш в очите
отразяващи твоите

спазъм на живота
отхвърлящ обикновеното
вдишване и издишване
на смъртта

 

*
Господи
ти който си в душата
а не в небесата

ти който се наричаш
Буда Иисус Мохамед
ти който не разделяш
черен жълт и бял
ти който не осъждаш
на човека самотата
ти който проповядваш
и познаваш любовта
ти който пращаш
хората на хора
за да се обичат
ти който не наказваш
за зададени въпроси
ти който ни прощаваш
за убийство над сърцата
ти който не разпъваш
твоя собствен син
и не пращаш глад
на невинния равин
ти който стопляш
нощем абортирал
от живота нечий любим
ти който плачеш
над жестокия затворник
и прегръщаш го
като познат любовник
ти който нямаш име
и не си жена или пък мъж
ти който знаеш
що е да желаеш смърт
ти който не си църква

или сутрешна молитва

ти си Господ идващ
от обикновена пръст

 

*
Боли.
Болката от това
да съм аз.
Онова непоклатимо
усещане,
което се прокрадва
като неканен
гостенин.
Какво е аз?
Аз –
Аморфност.
Апатия.
Асоциалност.
Апотеоз.
Апостроф.
Аскетизъм.
Апосиопеза.

Аз съм акрилна
боя, разтваряща
се в думи.

 

*

забравям думите
и себе си
забравям често
отливката на
своя собствен лик
забравям да не се
предавам
и себе си забравям
и цялата се давам
просто се забравям

 

*
болка извираща
от струните на
разкъсаната ми душа
самота запълваща
бездните на
слабото ми сърце
страх пъплещ
и клокочещ
като домашно
сготвена храна
смъртта и тя сама
изплъзващо се време
прокрадващо се
по бръчките на
лицето ми
забрава криеща се
зад зениците на
очите ми

мъка застояваща
се като мухъл
парещи сълзи
падащи от
дупката в която
се крия

 

*
окото ми
е пълно
с прогарящи
истини

 

*
обичам трудно
прикривам се
зад барикади
преглъщам
болките си тайно
заменям тъгата си
със смях
към миналото
често се обръщам
повтарям
образа си на дете
когато ме докосват
се разплаквам
и иска ми се да
приличам на небе

 

*
отгледана съм
в тишина
в копнежи по
невъзможни сюжети
в липси и представи
далечни на
реалните моменти

 

*
розата на пейката
умира от
ръката
която я погали
за последно

 

*
самота

да късаш
листата
на розата

в очакване
на думата
любов

 

*
отглеждам си
любовта в
спомена
който измислих

рисувам те
с
върха на
химикала

 

*
дупката в
сърцето ми
е запълнена
от всички
твои
многоточия

 

*
захвърлям се
като мръсна дреха

на другата сутрин

обличам теб

 

*
в празната чаша
си ти

аз съм капката
на дъното ѝ

 

*
какво ще правиш
когато ме няма
ще плачеш ли
без да знаеш защо
ще галиш ли
представата си за мен
ще ме обичаш ли
безпрекословно
ще се молиш ли
нощем на Господ
да се родя за да дойда
тихо да те обгърна
и да ти кажа
че има надежда
или роден в измама
ще подминаваш
смътната ми сянка
без спомен
за самата мен….

 

*
лутам се из погледа ти
устните ти докосват
челото ми като полъх
между старото и новото
тишината ни прикрива
в дланите ти
времето пълзи изпод
изпития ти поглед
сенки сме
привидения на реалността
обвили сърцата си
едно в друго

 

*
несъстоялите се
наши срещи
остават най-силно
в паметта ми
аз съм в дланите ти
в строгия ти поглед
в издължените ти пръсти
в неизреченото твое
обичам те
в прегръдката
която никога
не ми даде
аз съм твое
несъстояло се копие

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments