Валентина Йотова – Седмият ден на Бога

С радост ви представяме най-новите стихове на Валентина Йотова, чиято поетика вече традиционно украсява рубриката ни за класическа поезия – Нова асоциална класика. В лириката на Валентина има нещо несъвместимо със света днес – вяра, надежда и любов. Живеем в края на седмия ден на Бога и чакаме Апокалипсиса.

 

Глухарче с ангелски криле

Най-тъмно е, преди да си отидеш.
Тогава тъмнината няма име.
Повдигам се на пръсти да те видя,
И проумявам колко сме раними.

На прошки се изронва пустотата.
Навярно ще нахранят някой гълъб,
преминал бързешком покрай вратата
с изтеклата ми сянка в ъгъла.

Навярно ще прегръщам дълго здрача
и крехкия му профил ще целувам.
А мъртвите глухарчета не плачат.
Но знам, че ангелски криле сънуват.

Аз някак с тишината ще привикна.
А ти ще оцелееш ли самичък?
Раздялата е повече от битка,
когато за последно се обича.

 

Шепот в ъгъла на храма

Понякога сънят не е доплел
на едрите си куки тишината,
защото пее някъде петел
и в златна бримка изгрева премята.

Градът тогава още не жужи
и не прилича на разбунен кошер.
Ще го залеят тайни и лъжи,
събудим ли се, и ще гледа лошо.

Но в тези мигове на ранина
окаменява всичко – мълчаливо,
и пие първи глътки светлина
денят – покълнал слънчоглед във нива!

И аз тогава се превръщам в лъч –
единственият дръзнал да събуди
заспалите – от спящата им смърт,
и зреещите – в ларви – пеперуди,

и просяка – душата си продал,
клисаря, гепил храмовата утвар,
и курвата – кюртирала без жал
стремежа си да стане майка утре.

Да ви спася в мисловния ви ад,
докрая страховете ви да пръсна.
Защото без надежда този свят
едва ли има право да възкръсне.

 

Песен през панела

Аз цял живот сънувах, че летя
в небе – опожарено и раздрано
от ежби, грях, раздори, суета.
И дирех щастие неизживяно.

Със вас коняче никога не пих.
Не пуших тънките ви папироси.
Надменно гледахте на моя стих.
И премълчахте важните въпроси.

Понеже трябвало му за гараж
пространството под моите прозорци,
съседът от последния етаж
изкорени единствените рози.

Кокетката в отсрещния балкон
прането си простираше пред мене
и зад ефирния комбинезон
чух тялото ѝ как реве и стене.

Но славеят не имитира грак,
дори да са прекършени крилата му.
Най-лесно е да се отгледа мрак
и да го храниш всяка нощ душата си!

До този ден – във който полетях.
Удобен за отскок первазът беше.
И странно после ми се стори как
мравунякът пред блока ми кипеше.

Сега какво ще нищите след мен?
И в скромната ми стаичка багажа
ще ровите в намусения ден
да дирите какво не ви разказах?

Как в мене пя и плака плахо птиче,
забравило, че може да лети.
Аз бях човекът, който ви обича,
и е готов за всичко да прости.

Изтеглих си билет непечеливш –
уместен повод да ми се присмееш.
Но по-добре безкрил да полетиш,
наместо да сънуваш, че живееш.

 

Автопортрет с шапка от жълъд

Жабите надуват бузи – тишината се дере,
и мъглата се тътрузи над ръждивото дере.
Бълва бялата си пара дракон с призрачни крила.
Златна есенна кошара сто козици разпиля.
Ветровете на талази бръчкат сивия атлаз.
Може ли да го опазим туй, което не е в нас?
Листопадни и безгрижни, без покана – неглиже,
скоро студ ще ни прониже, ще ни стегне във въже.
Там, по кестените, слиза с тихи стъпки есента
и в ефирната си риза крие приказни неща –
голо жълъдче без шапка, трън, мушица и сълза
тупа-лупа – трепна капка върху клонеста бреза.
И нагазихме в дъгата, дето пи от две реки,
разпиля коси от злато изгрев, в облаците скрит.
И сияйна, непозната – Божи райски кът без край
запрегръща ни земята, сякаш беше кичест май.
Може би били сме луди – лудост ли е любовта? –
като жадни пеперуди пихме цвят и светлина.
И да иде тежка зима, няма да ѝ се дадем,
стига обич в нас да има, всякъде ще е Едем.

 

Молитва за доброто

Нима отдавна ни се свиди
да бъдем с другите добри?
Добрият често е невидим,
потънал сякаш вдън гори.

По-смачкан от прочетен вестник,
по-сив от мръсната река,
не дава знак, но знаеш – често
единствен е подал ръка.

И – както тишината слиза
с безкрайни звуци в паметта,
зад тънката си бяла риза
той къта томче самота,

във него е записал всичко –
възторг и болка и копнеж.
И всяка дума, всяка сричка
е просто повик за летеж.

Край него паячета звездни
среднощ превземат на бегом –
и най-зловещите ни бездни
разкъртват ги със чук и лом.

Сред звънки смехове и врява
топи се мрачната скала,
и от душевната ни лава
извайват призрачни крила.

Да може всеки да политне,
намерил ден и точен час! –
за път, за обич и молитва,
дано доброто е сред нас.

 

Когато пътищата млъкнат

Забравен, пътят сам-самин говори,
че някога е стигал до небето,
че спирал е в дома на чужди хора
и че животът всъщност е пътека.

Как хищно, бавно, неподвластни
на времето или на дъждовете,
пълзят към него бурени и храсти
и тихомълком от света отнемат.

А стъпките ни дремят, заслепени
от светлини на сиви магистрали.
Дали се срещат в края на вселената? –
ни вие, нито аз сме го разбрали.

Пустеят тайнствените кръстопъти,
които някога пресичахме.
Как само в късите си сънища
добри сме пак и се обичаме.

А пътят – гол сред тръните – бленува
да се изприщи от лица просторът.
Престане ли веднъж да съществува,
ще спрат и хората да си говорят.

 

Седмият ден на Бога

Спи ли Бог, или въздиша
нощем над света заспал
и по рая си предишен
рони скърби и печал?

Скритом може би поглежда
своя свят несъвършен.
Той творбата си прилежно
ще завърши някой ден.

Да направи светлината
по-дълбока от скръбта
и да впрегне всеки вятър
с озаптяваща юзда,

нежни, тръните да станат
като дъх на младенец,
да закърпи всяка рана
с тънък паяков конец.

Болка никой да не сеща.
И защо да ни боли,
ако всеки ни посреща
само с помисли добри?

Ех, ти, Господи, мечтател,
колко много си ни дал –
свят богат, добър приятел…
… А превръщаме го в кал.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments