Невена Борисова – Денонощие от смъртта

Бъдещето ни са ятата наши предшественици. Има ли Словото, къде глава да подслони във времето? Ореолите ни пазят от самите нас, а последната дума имат изгревите. Събираме реколтата на всичко изживяно в най-новите стихове на Невена Борисова.

Александър Арнаудов

 

Ятата

Знаете онези малки потвърждения –
непрекъснатите залези,
забравените от всички ни физици, диригенти, писатели,
ослепителните перли на новата шия,
вдовецът, който яде лакомо
и се усмихва неволно на нещо, а няма
и денонощие от смъртта на жена му.
Виждате ордите нови булки, първокласници, оплаквачи, бунтари.
Къде обаче са предишните ята
на същите видове прелетни птици?
Защо не ги виждаме?
Може би очите ни все още
(все още!)
принадлежат на онези криле и на онова ято,
което лети в този именно момент –
срещу пурпурна мелачка на слънца.
Междувременно, все пак казват,
че изгревите имат последната дума.
Казано иначе, някой ден
ще затворят вратата
след себе си.

 

Реколта

Не помня друг такъв
дъждовен юли.
Каква реколта е прибрана –
обилна, а защо?
Най-първо моята роднина, добра жена
(и толкова красива, но това вълнува
само нас, които ще умрем),
а след това – добър поет,
и най-накрая – непознатата старица.
Очевидно – трима с нищо общо
помежду им. Освен фундаменталното –
проклетия дъждовен юли.
Неволно си припомних, че в гората лесничеите
с черти указват на дървосекачите кои
дървета трябва да се отсекат.
Не знам от тези светещи зърна
дали ще месиш хляб Божествен,
но не смесвай кваса на душите. Запази
всяка от тях поотделно. И дори не засявай
небесни дървета. Нека бъдат небесни
човеци. Казах ли „Моля те“?
И дано да е завет. Тук отдавна вали поначало.
Но там поне ореолите,
или каквито инсигнии слагаш,
дано да пазят от дъжд.
А и от време.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Comments

comments