Александър Арнаудов – Смърт на живо

Религиозно „сюрреалистичната“ поезия на Александър Арнаудов наподобява гласовете на Шаламун и Рембо във времето, когато „всичко вече е казано“ и „всичко вече е написано“. Когато няма значение, как „говорим“, а как „мълчим“, независимо дали играем с езика или го раждаме отново като второ сърце. Имплозията на неговата поетика е ядрена гъба, чиято радиация е убийствена като викът на Мунк. Който има уши да слуша – да слуша.

 

Исак

осинових мълчанието
на ангелите
в думите ми
майка ми ме убива

 

Мария

облаците разтварят
телата на звездите

зашиваме света
за роклята на небето

 

удавници

тялото е ноев ковчег
с второто сърце
дойде смъртта

 

клетка

сърцето е птица
и тялото ти
летя
без крила

 

инсомния

събуждам сърцето си
в чуждо тяло
обличам
дрехите на нощта

 

ще те оставя

спира пулса
на думите
разкъсва те
небето вътре в теб

умираш за първи път

 

звезда

земята поглъща стъпките
на нероденото ни дете
заравям цвета
на очите ти
в утробата на небето

 

живите остават сами

ако умра
в кожата на вълка
на лов за Бог

 

потоп

адът е продължение
на небето
водата забравя
посоката
самотата прелива

 

погребението на лятото
сънува вените на слънцето
в цвета на небето
издишваме хоризонта
износен в утробата
на удавниците

 

последната майка

вечната вода
в затвора на утробата
растат клепачите на звезди
отвъд света
оцеляват неродените
от погледа на сътворението

 

свят

избери си утроба
без бъдеще
намери изход
навътре

 

кръв

тялото се износва
в сърцето
тече отрова
без сълзи

 

справедливост

слепецът в мрака на света
носи божието име
бащата пие кръв
от врата на греха
смъртта ще се оттегли
в гроба на децата

 

скорост

между плачещи птици
гривата на звездите
разпръсва нощта
в клетката на небето

 

изкуствено дишане

тялото е гроб
с два ковчега
за всяко сърце

 

мрачна версия на живота

вечна любов
живяла
една обиколка на слънцето
погребана в очите

 

деца

кръвта преглъща
остатъци от небето
в сърцето на раните
чуваш бащиното име
на Бог

 

загуба

кръщаваш тишината
с имена на птици
падащи от хоризонта
на очите

 

страхът е справедливост

движението на телата
обратно на стрелките
диктува времето
на смъртта

 

онемяване

раждаме тишината
с конци

зашиваме крясъци

кукловодът е мълчанието
на сърцето

 

живот

името е кожата
на греха

забравям и двете

смъртта
е първородния син

 

лов на сънища

страхът побира слънцето
в стъпките на сърна
събуждаме време
от сезона на тишината

 

причастие

корените са река
кожата потъва
до костите на сърцето
стъпвам по дъното
с молитва
косачите ме събират

 

незаменим

отиваш си
с раните

болката ни води

смъртта е у дома

 

първичен инстинкт

времето ни ражда
в клетка

сърцето е глутница
тишината ловува

 

смърт на живо

отровата в мен
разяжда света

миналото сънува
възрастта на сърцето

 

молитва

протягаш небето
слято с дъното
на ръцете ми

издишваме смъртта
в прегръдките си

следваш края

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments