Ивона Иванова – Да се самоубиеш с изгрева

Докато четем най-новите стихове на култовия редактор на списание „Нова асоциална поезия“ д-р Ивона Иванова имаме чувството, че животът ни реже вените, докато с направление от личния лекар си отваряме водката. „Чекирай се на регистратура, в отделенията на сърцето оцелели няма“ – това е стих, който може да бъде разбран само от НАСП и Тодор Живков.

 

*

докато отивам на работа
всяка сутрин се разминавам
с една и съща жена
сигурно и аз ѝ нося късмет
от минал живот
днес не я видях
най-вероятно никога
не е съществувала

както и аз

 

след
теб
тъгата се разлива
лайв на червения диван
като бедрата на някоя аутистка
пееща за депресията
пиеща равновесието
с лед

хапчета с шепи се изливаха в устата ѝ
разширяваха зениците
караха я да се харесва за два часа
после пак влизаше себеотрицанието
омразата към себе си
крясъците бяха безполезни
както и бръснарското ножче
послужи ѝ само
да си отвори водката

после вече нямаше значение

 

неотворени врати
по-добре е да останат такива
иначе ще търсим за изход прозорците

бягам от познатото
премълчавани писъци обещават
че това не е края
като тръгнеш да летиш надолу
вече съжаляваш

 

юли е
аз седя облечена с жилетка
сивите цветя в главата ми
увяхват смело
остава само пулсиращото главоболие
и вятъра без никаква посока
довяващ вечното безсмислие

 

*
приятният дъх на смъртта
не прости на сърцето ми
знам кое е лошо за мен
и го изпълнявам стриктно
бившият жилищен блок изгоря
образцов дом на любовта
чекирай се на регистратура
в отделенията на сърцето оцелели няма

 

*
прекрасни мисли пречат
на смелото ми съществуване
слънцето е
депресарска дупка
усмихвам се наистина
но съм пневмония на бъдещето
аз идвам отдалеч
и няма да остана
и може би ще ме забравите

 

*
тя знаеше че нещо ще се случи
точно там на сините улици
докато гледаше комините
червените солници
птиците извършваха самоубийство
на горещия покрив беше безсмислено
в сутрините в които не чуваше
нищо друго освен пустотата цикадите
и желанието да се хвърли или потъне
връщането от скалите беше трудно
дърпаше надолу беше лесно да се пуснеш
после срещна него
и той я заведе до края ѝ

 

*

опитах се да напиша нещо но
ме е страх че може да попадне
в очите на грешните хора
като намек към Бог
че съм нещастна
и той да ми покаже че може и повече

 

*
депресията идва като удар с чук
по главата
в един момент се смееш в кръчма
а в следващия не можеш да станеш от леглото
боли те всяко мускулче
хълбоците са изпъкнали
нанизваш още един опит за изчезване
на въжето на живота
и знаеш че следващия път ще е още по-гадно

 

*
съзнанието ми ме мрази
то не иска да стана лекар
то не иска да стана учител
то не иска да стана дете

съзнанието ми ме презира
кара ме да мисля за хора които не са тук
за думи които не мога да кажа
за погребването на всичко красиво

съзнанието ми ме убива
кара ме да се съсипвам по малко
да вървя към останките ми
които отдавна ги няма

 

ентропия

този разрив и тази психарска вечеря
ме карат да искам клетките ми
да са кисели краставички в твоя буркан
в мазето на някой който не е влизал там много отдавна
и няма да припари
до консервираното ни щастие

 

*
искам да купя самолет на мама
но мама се страхува от височини
нека това е поредното стихче
което никой не разбира
само НАСП
само Тодор Живков

 

неща които си заслужават

да се самоубиеш с изгрева
да те блъсне камион на който пише
винаги има изход
да скачаш от радост
обичам те
изгревът

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments