Божидар Пангелов – Лишените

Първият ден на есенния брой на списание „Нова асоциална поезия“ завършва с най-новите стихове на вожда, учителя и доайена на едноименното литературно движение – Божидар Пангелов. Ако смисълът на живота е поезия, окото на поета е карфица, която пробожда пеперудата на стиха право в сърцето.

 

лишените

вкопана в стръмен хълм е църквата
разбити стъкла с вътрешни образи
хрущят под стъпките на диви животни
дори и те от тук рядко минават
парчета вятър и каменни плочи
полегнали от имена
(така отминават имената)
продадохме живота си
ръка отсечена от китката
няма живи кипариси
или случайни птици
отминало начало
и сенките не мърдат в пръстта
„бедни ми Йорик“
ти никога не си се раждал

не могат да умират
не знаят как
лишените от време

сгъната карфица е окото

 

Човекът, който идва

Изкуството е или плагиатстване или революция
Пол Гоген

Нетрайна глъч на цветни гласове,
еднакви камъчета, дни еднакви,
като ръжда се сипят от очите.
Късно е да се променям и
пак съм същия – със същността
на дъб и роза.
Разтворен в небесата и с неподвижна
форма на сърце.
Движение на светлина преди да дойде
Ангелът до твоя дом.
На острова тежи ръката с факела запален,
( о, Ницше – символ на свободна воля, която
ти прекъсна пътя)
а колко ли тежи Таити и лудата
ръка – безкраен празник на наситените багри
( защо ли вече не се ражда Пол Гоген?)
На този остров бих искал да е празника.

Човекът, който идва си подсвирква
леко…

 

Цигуларят (Марк Шагал)

Стои над къщите във Витебск
и гори
във цвят и облаци, и пепел.
Очите му все търсят стълба.
А Яков е далече.
Господи, ти го откъсна!
До Рая са две крачки
и една цигулка.

 

леонардо

след нощния дъжд
капчици
тънките листа на кестена
загръщат
сутрешен въздух

като Благовещение

 

Тя е

Тя ще дойде с маска от Венеция
Ех, гъста мъгла –
Капки по лицето ми
Тя ще сложи маска на лицето си

Набъбва лятото между
Бедрата ти
Аз съм беглец –
Шоколад във виното
Гърдите ти

Отрязваш дните ми –
Мъртъв календар
С думите на нощта
В един сезон – есен

Тя е – маска от Венеция

 

Tangos de

хей, Триана
танцуваш подобно фламинго
„La bailaora“ на въздуха
сред тръстиките на синия Дунав

сърцето ми е широко отворено
пръстите къси –
дъжд от Андалусия
за три нощи на лято

хей, Триана
китарата започва плача
разкъсаната ми риза
забравен

 

сезони

След лятото е зима
Понякога есен
Гледам жълъд на дланите си
Бавно пониквам

Тази есен е празна
Без теб

 

Като облак

И ако разпериш ръцете си
Като птица или
Прегръдка
Факр*
Ще изтръгнеш езика
От теснота

Тъй както облак
Като всеки облак

* термин от суфизма

 

Копривщица

В разрязаните върхове
се вплита тънката мъгла
и обрисува бяла чаша.
И старите стени изгубват
звук и никой не очаква
пътника на прага.
Бездомни свещите припламват
и угасват в ръката.

Остава ехо да говори:
„Мамо, мамо…“

 

*
Животът (ми) прилича на стоманена
линия, когато земята премине
кафява.
Все пак.
Все пак. Децата.

Големите бели птици
хранят.

 

да строя

като деца в мъглата
лицата се сливат
всички ясни контури
лятото претопи
къде е градината с

водоскоците
чистото дъно на Рона
дланите ми горят
от събраните камъни
остава онази Стена
да строя
пред многоглавата
хидра –
лятото

 

*
събуди ме преди да стигнем до края
на летния дъжд
посоките нямат значение
когато изчезнем от пръстите си
(прах от Гранада)
събуди ме преди да ти кажа
ризата ми е кървава

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments