Слави Томов – Пясък

Ето, точно за такава ‘fusion’ еклектична литература съм мечтал винаги. Литература, от един хибриден , ‘флуиден’ тип, който да ухажва и удовлетворява нови (непознати все още) зони на рецепторни и екзистенциални удоволствия. Някакъв дързък mixis от хедонистичния Lanchester и сетивния Barthes. Или един умерен Рабле-зиализъм. Както и да е, исках да кажа, че Антъни Бордейн ме вдъхновяваше да пиша. Инспирираха ме всички тези негови фичър ‘кулинарни’ истории из транзитни барове за бързо хранене, cantinas, улични продавачи на hot dogs, малки ресторантчета. Цял един монаден ‘метафоричен’ паноптикум. Съчетал промискуитетни лингвистични диалози, маргинални хабитати – нашите ‘метафизични кухни’. И загубите на простичките вкусове, които той ни припомняше, погълнати от парвенюшки ресторанти с някакъв стериленен пълнеж. Обичах тези негови златисти и ‘бързи’ хоризонти, персонажите му, уличното арго, сосовете, горчицата, стековете, печените ребърца …По това време живеех в ателие до морето и по цял ден четях Malcolm Lowry и вдъхновени от Бордейн, заедно с Луиза отивахме до баровете по плажната ивица, поръчвахме си пържена риба в хартиени пликчета и пиехме бира. Пиехме бира и аз й разказвах за Лято в Алжир на Камю. Или хапвахме сладолед с гриляж от кестени или бадеми. Във вафлени корички с цвят на праскови. Било е. Някога. Някъде.Тази вечер ще пия в чест на Бордейн. Студена бира. И дано Небесният дизайнер го посрещне с хангъл в ръка в ресторант Paradiso. И го настани на маса с най-хубава гледка. Маса с двойни бели дискретни покривки, заради шума.

Не знам какво да кажа, но екзистенциалният епилог, за жалост с летален край при Антъни Бордейн , някак ми се доближава, ‘имитира’ по сценарий този (преди 38г.) на Ian Curtis. Дали и при него ‘сценарият’ е касаел: ‘епилепсия’, любов ‘ала Аник Хоноре’, това ще установят може би само coroner-ите. Останалото – сигурно на тези, които могат да четат между редовете… Дали е случайно, че и двамата са родени през лятото на 1956- та г.?! Нека го изпратят на пълната с черния креп на меланхолията – Atmosphere…

Слави Томов

 

*

Отивам да си купя Бургаска бира
Отивам да плувам
Прости ми Мартин Идън
Навътре
И
Надолу
Към дълбините

 

*

Днес си направих нова прическа: скосена в тила, сънувах, че Jesus ми подарява Bataille, бях с елегантна риза пак, с тиранти, много брилянтин в косата. Жужи ме нарече дори: Слави, приличаш на италиянче-bandido. Та, сънувах, че сме до есенните докове. Кораби пълни с контрабанда от: хермелини, алкохол и белогвардейски антики-револвери. И съм на дуел. С Алек Попов. Бум. И Марио ми бе секундант. И в епилога отидохме по куртизанки, които владееха по пет езика. Нощни криминални падения с вкус на канела и лубриканти. Три пъти се прекръстих на Свети Jean Genet.

 

Плажове

Познавам marinheros в Б, които само заради лош поглед удрят. Но не това е историята ми. Бях малко по-млад, много по-наранен, скитах около яхтеното пристанище, плувах и вечер понякога пиех бира с Жорж.Португалците имат една прекрасна дума за онова мое състояние. И тя е saudade. По-късно щях да разкажа всичко това на Луиза, щях да я накарам да напише в utube: Michael Franks: dragonfly summer, да затворя очите и с длани да я целуна в крайчеца на ухото. Бургундски хоризонти на нашето шляене , по които летяха бутилки със затворени в тях каравели. Започнах така: за онези септемврийски mussoni в мен, за пасажите от паламуд, за юлските пладнета около anti lapsum-ът на плажа, където бе пълно с гларуси, които изкормваха вътрешностите на ‘кучешките попчета’ хвърлени им от рибарите, за нощните барове около пристанището пълни с двойки туристи, които търсеха неспокойствия за своето либидо, затлачено безветрие, и за Кати, Кати, помня как я посрещнах: бях бос, с навити крачоли на дънките ми, с бяла риза чиито ръкави бях запретнал, а еспадрилите натъпкал в задния си джоб, морски vidente ми бяха прошепнали, че това ще стане, в някакво сънено пладне около песъчливата почва, където заливът изтъняваше, под акварелните ми спомени за несъществуващи барове, в които зяпах в нощите боксови турнири, сигурно е било някакъв нелеп сън, така казах на Луиза, сигурно и Кати никога не бе съществувала, сигурно все още халюцинирам, как я нося на ръце и как й бърша сълзите, заради горещия черен пясък, който жигосваше стъпалата й.

 

 

*

Ако се опитам да опиша индиговите нощи и любовта ни с Ромина, сигурно трябва да разрежа с автоматичен нож скулите на небето, откъдето ще потече пошлата слуз на нейните високомерни девиантни лъжи и моите фланьорства из пристанището, когато пиян из кабаретата сънувах, че лежа по гръб в някакво южно поле заобграден от лавандула. Sea Change / No one can change my life /, Ромина. Нека пиша за онези ранни метафизични удавници, за красотата на цивилната Ирма инфектирана от някаква романтична престъпна страст или за зеленооката Жасмин, на която извратени сладострастници посвещаваха „поеми“ пълни с небесно брутални метафори. Реквиеми, които може само Gira да опише, в някакъв сънен патос, на границата между приливите и отливите, които изхвърляха на брега някакви си бутилки с любовни послания от заточени каторжници.

 

 

*

С Рони де Силва – marinhero първо пихме мартини, после бира до ниските docks в Созополис. И Рони ми разказва за ‘мръсните’ фалкове на вълните в Черно море. Приличали на боксови крушета. ‘Къси’ удари. Категорични аркади. Корабът не можеш да успокоиш. Някакво течение ги завлякло към криминална Одеса. Мили мой Babel. Три дена скитал из проспектите, които само Malaparte би могъл да опише: черен хайвер, водка, Наташи, Толстой. И ми вика Рони де Силва marinhero. Било до Rio. Някакъв Salvatore му се опънал. Бил се гол до кръста с него в корабния трюм. Получил болезнени аркади. Миришело на замразена риба и корозирало желязо. Прибрал се в каютата. Кървял. Извадил колана си. Настъпил единия край с единия си крак, другият захапал със зъби. Извадил автоматичния си нож и започнал да стърже по него. Накрая сложил прахта по раните. Кръвотечението спряло. Миришеше тогава в Созополис на жасмини, ириси и хмел и малц. Прибрахме се в Б. Отиваме в друг бар. Играхме braccio di ferro. И аз загубих. После, някакви пичове – bandidos нещо ни се отвориха. Рони извади автоматичния си нож – ометоха се, Jean. Беше много отдавна. И приличаше на случките из пристанищата на криминална Марсилия. Пълни с vagabondos и canaille…

 

 

Пристанището

Казвам на Рокси от Плов: Рокси, за 40 г. съм видял толкова море, че ми е трудно дори да ти го разкажа. Смее ми се. Каква шоколадово-бронзова кожа съм имал. Прокарва наплюнчен показалец по раменете ми. Оставя солена диря. Подарих й екзотичен парфюм. За да я впечатля. Бях го задигнал от Лори. Хубавата Лори. Беше жена на един корабен механик. С Рокси пиехме бира около вълнолома. Зимата. Вятърът я разплакваше. Свалях норвежкото си яке. Свалях сакото си. Свалях моряшката си фланелка. Нахлузвах моряшката си фланелка върху дрехите й. Сакото ми. Норвежкото ми яке от пух. Пиехме бира и мятахме кутийките в морето. Мятахме ги и то ги връщаше. Истории. Да съм бил на 16. Крадяхме с Вал цитруси от пристанището. Крадяхме ги и после ги продавахме, Рокси. Из заскрежените улици в Б. пълни с митове за Фотев и играчи, които бяха безкомпромисни. Небесните лета, консервирани из хотелите за бърза любов. Имах много звонк, Рокси. Помня го. Когато за първи път бях с жена, а pimp-ът й дори не ме погледна. Из онези стаи, които само Juan Carlos би могъл да опише, с чугунени вани за специални гости. В някакъв сънен кантос пълен с приливи , когато Розита нахълта в стаята, а аз – все още мислех за колекции от оловни войничета и за стрелби по хоризонта с лъкове. Розита да е била на около 40. В гънките на спящите видения, които морето чистеше след мен.

 

*

Мога да разказвам за летните пладнета и омарата над вермелиновите дюни, за влажния въздух и капчиците пот по устните на Ромина, когато ги облизвах с крайчеца на езика си, а тя от кадифените кулоари на сънищата си се усмихваше и стискаше в юмручето си една черупка от рапан, която бях извадил от пристанището. Юлската мараня, която Michael Franks в Dragonfly summer описва, този южен наш Алжир с гриляжи от ситен пясък и празни улици, за които Boulanger споменава. Спомням си, как лягах гол от кръста нагоре по гръб на земята, пушех и закривах с показалец яхтите, или танкерите чакащи на рейд в пристанището, или пиех ледена вода до болка в черния дроб, сънувах :conquistadores, anjos celestiais, íris da manhã и точно тогава излъгах Луиза, излъгах Луиза за де влюбя в химерата Ромина.

 

*

Пред тъпите путки около мен и Рони де Силва – както аз си го наричах, бях в състояние да рецитирам брилянтно пасажи от: Boulanger, Turgenev, Proust, да разбия носа на някой Polish preacher на словото на Salvatore и да потъна в ниските хотелски bordello с мирис на коняк и естонски порцелан. Харесвах Malaparte, Божия Майко, плачех в скута на собствената ми майка наранен от жени. Удрях лошо и евтиният парфюм на безсънната Лиза от полицията ме караше да пиша за страстта на неуморните фланьори около доковете в Б.

 

Мария

Исусе, и аз се бях помислил, че много съм видял. Стоим с Жорж – marinhero. Стоим и пием бира до доковете. Той отива над 75, аз на 43 се мисля за голям мъдрец. Пием и Жорж надига чашата с водка – на два пъти. Аз нямам толкова смелост. Има яки ръце. Ако ми замахне (не би го направил) ще ми счупи носа. Дланите му са нашарени с индигови tattoos. Пие бутилка с водка. Пие. ‘Танцува по палубата’ и ме нарича момче. Не му се сърдя. Зализва косата си назад и се впряга дори на лош поглед. Преди два дена пак двамата. Стоим на един бар. Сами. Прави. Категорични. Говорим за жени. Няма жени. И след 5 мин. пристига неговата любов. Мария. Възрастна жена. Възрастна, но все още красива. И тя – момченце ме нарича. Кара се на Жорж – моряка. И както ни се кара, ни поднася пушен паламуд, сафрид и си поръчва мастика. Чака Жорж да го прибере до Рибарското.

 

*

Себ-морякът ми подари огромен нож. В калъф от естествена кожа. Огромен нож, само за две бутилки cinzano и да пие още седмица в бара ми. Deal. Много бях горд. Да съм бил на не повече от 22, носех сини jeans с подвити крачоли, бели ризи, мокасини, лятото хващах шоколадово-бронзов тен, бамбините от Плов и Соф ми се лепяха, втъквах ножа зад гърба си. Даваше ми сила. Нека сега разказвам за красивата Луиза от Плов. Луиза. За прибраните й коси с цвят на кестен. Луиза и аз. Как пием бира. В полунощните часове до Фрегатата пълна с: авантюристи, крадци, играчи, гамени, докери и моряци. Луиза и аз. Глезените и стъпалата на Луиза. Как танцуваме на Go walking down there на Chris Issak под някакъв небесен гриляж от: сила, фриволност и безметежност. Как Луиза ме захапва леко по врата. Как се опитват да ми я отнемат с покана за танц. Как стискам зъби и поглеждам лошо кандидата. Ставаха лоши спречквания заради красиви момичета. Среднощни сърфове. Пясък в мокасините й. Пясък в завивките ни. Пясък по небето. Пясък в сърцата ни, Салваторе. Отлепяме. Луиза и аз в някакво полусънено безветрие. Любовните ни вахти. И срещу нас трима. Трима, Хесусе. Да съм скачал за ‘звонк’. Извадих ножа на Себ-моряка. Сладури. Ометоха се. Същата Луиза, на която попивах сълзите й с ризата си причинени от горещия пясък. Същата Луиза, която съм носил на ръце чак до Стария плаж на Фотев: бос, полугол, много млад…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments