Марин Маринов – Да прекрачиш през небето

Сърцето на всемира е младо и всичко е наблизо, когато прекрачиш през небето и се върнеш в себе си. С удоволствие ви представяме новите стихове на Марин Маринов – най-големият средиземноморски български поет, който безпощадно показва, че в модерната поезия ХХ век е вечен, защото тогава свърши светът.

 

НАБЛИЗО

Какво е да обикнеш приливите на страха,
тъмното дихание на солта и водораслите,
което бавно се разстила по теченията?

Спомням си ги смътно –
младите сърца,
заети да разглеждат старателно чертежите
на лодки, мечтани кораби
с обшивка от акация и триъгълни платна,
чертежите, които неуморно правехме през летните нощи,
под мъждивата лампа
в пристройката на някоя от къщите ни.

И тази граница небе-море,
тази тънка линия отсам-отвъд,
тук някъде, наблизо под вълните,
които дишат в сънищата, шепнат в тъмнината,
целят се във младото сърце
и го покоряват.

 

ВЕЧЕРНИЦЕ

Вечернице,
когато корабният нос полита по високата вълна към тебе,
ти привеждаш ласкавото си лице над нас
в тези мигове на единение,
докосваш с меката си свежест обгорените чела –
ден след ден под несвършващите блясъци на август,
ден след ден в несвършващия ритъм на разлюляното море
и пасатите от юг, които не разхлаждат.
Залезът лежи по гръб на хоризонта,
не бърза да си тръгне с зелената му светлина,
която идва в часовете на зефира;
но скоро, много скоро любовната игра ще свърши,
ще свършат танците на светлини и сенки
по гребените на вълните; звънът на корабната ни камбана
отчетливо ще изброява имената на бащите ни,
на другите им кораби в пристанища и заливи,
от където няма повече да тръгнат,
имената им,
останали във паметта на някогашните пътувания.
Тогава всеки звук ще е печално тайнство –
скърцането на дъските с дъх на водорасли,
часовете бавни, напоени
със неслучили се разкаяния в другите животи, не в сегашния,
мимиките на копнежа,
добил отчайващи и ясни очертания, о, няма да е много за момчетата
два-три часа още сънища след зазоряване, два-три часа още
посред хладните треви и натежали макове по залезните хълмове.

 

ДЪРВОТО

Кълвачът е изчистил кората на сухото дърво
и вятърът се хлъзга по оголения дънер.

Пътека между дъбовете води към плажа,
пуст сега в ранната пролет,
духа силно
и под канарата, надвиснала до вълнолома,
вълните идват равни и високи.
Снощи е валяло
и птиците се давят от песни в мократа гора.
Кълвачът почуква, повече от любопитство,
оглежда се за друго дърво, после отлита.
Червената му шапчица за миг се мярва в зеленината,
след това се губи в хора на другите птици.

Не ми се отива повече нататък,
бил съм там, а тука е добре –
на завет до поточето, в избуялата трева,
до сухото дърво, излъскано от ветровете.

Няма да мисля, няма да заспивам,
само ще поглеждам от време на време малката лодка,
на котва край дълбоките води.
От виковете на момчетата разбирам, че днес им върви
и не се страхуват от бръснещия вятър,
от кипналите гребени на вълните,
съвсем до канарата.

 

ВЪЗМОЖНОСТ

Красивата жена
под сянката на оцелялата смокиня,
сочеше със пръст разголеното място на сърцето си –
ти слагаше дланта си под гръдта й, вслушваше се
без да чувстваш нищо, абсолютно нищо.
Дали изобщо беше жива?
Как няма да е жива като се усмихваше,
като кожата й беше топла, косите – пясъчни и меки…

Бледото платнище на небето се издува
от слънчевия вятър,
цепи се по синкавата ивица на хоризонта –
през прореза се виждат ясно късите вълни,
белите им гребени, лъскави в следобеда.
Оттатък бризът се усилва, достига тук
и охлажда тялото. Добре е
някой да ти каже да прекрачиш през небето,
да останат зад гърба ти пясъците,
самотната жена с притихнало сърце,
голата смокиня,
посърнала пред входа на пустинята.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments