Юлия Радева – Тишината

Предлагаме ви нова свръхдоза страстна, емоционална поезия – истинска корида на чувствата и агонално търсене на живот, любов и смисъл. Юлия Радева без илюзии, сантименти и бяло, сред отсечени дървета и мъртви ябълки, пълни с отвъдна тъга и въздишки.

 

*
Може би тишината в която потъвам е моето истинско аз,
тишината
в която
пристъпяш на пръсти.
Кафенето отсреща, пред вратата фенер,
самотната маса,
Шанз- Елизе е пълен със вятър,
еротичен салон копнее за още,
проститутка и старец любезно се галят а аз
разлиствам стар каталог за Париж и търся упътване,
Самотните пейки – екстериор на града са величествени
определящи пътища,
хотела завесата плюшена, кристали и чаши
от които ме гледат напудрено лица на крале
– това е останало..
Беше прекрасно,
коктейл – от стихове,музика,ти,и
колко са далече очите ти
и гласът вече забравих,
и се свърши тротоара ,
Пикасо ме рисува разхвърляно – очите ми
къде са очите ми….
събери ме те моля – за последно изумрудено синьо
сложи за финал – голата Маха – тържество на женското мое
те моли…..
––
Написах измислица измислица,последна щриха потъва ,
водите на Сена са винаги кални, празни – подминавам – не искам да виждам
нито моста,нито очакваното, не искам да виждам образи,
остани в далечното най достойно минало
което е моето днес…..
Отпивам кафето
с цвят кадифе
в очите ми има тъга скрита в поредната кратка бръчица,
Азнавур е красив и трепери Париж
Париж е Любов – коктейл от камбани , молитви и секс безпощаден……
Достоен финал ……без бяло……

 

Отсякоха старата ябълка в двора
Отсякоха я…..пред очите на дядо ми
а, той стоеше на прозореца
и беше готов да скочи,
От сърцето му чух стон
сякаш късаха вена,
и кръвта му клокочи пулс в слепоочието…
Очите му кървави , пръстите впити в перваза
гърбът му потрепва в конвулсии на смъртник,
От чемшира случайно докоснат, когато
дървото се свличаше
капки роса в сребърна пяна
мъчна роса ….потънаха,
В земята умряха две ябълки
последните рожби насила отнети,
някога крехка фиданка тръгнала,
днес
празна хралупа без бъдеще…
Две умрели ябълки пълни с въздишки….

 

*
Крематориума работи….
Дишаме душите им.
И ги прераждаме.

 

*
Бях дете на малка възраст,
помня моментите – значи
била съм на пет
а,Мия живееше отсреща,
на високата кооперация в две малки
много малки прозорчета от които
всички чуваха-
„приятелко мила“и прозорците порастваха….
Веднъж в нашият двор- защото,
Мия нямаше – нито ябълково дърво
нито чешма и не можеше да види как
дърветата в пролет стават бели….
играехме на пясъка и аз
захапах пръстче от ръката ѝ,
Мия плака , течеше кръв а аз гледах учудено
/къде е сега Мия-не зная/
Снощи-в 21часа и 8 минути
получих на лични съобщение
от вече пораснала приятелка….
и ме заболя….
погледнах си пръстите на ръцете….
.
Разплаках се
за двора за ябълката и за Мия която
някъде в живота се сеща и се усмихва
гледайки ръцете си….

 

*
Първата глътка кафе…
така я обичам – вряла и рязка
безкомпромисно горчива
ухаеща на юг на лято
и на безразсъдство,
Вената ми пулсира – дълго и тягостно
от всичко.
Напуснах старата къща с надежда
да бъде забравена,
писмата
оставих загърнати грижливо в пелена от обич,
прекрасно минало- най красивият сезон в живота ми ,
Писмата оставих на светло- спасителна нишка
между настояще и минало,
И когато тъгата полегне до мен
както кучето търси сърцето ми ,
в тъмното
две комети ще светят –
очите на кучето
и писмата ти…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments