Христина Асенова – Ти си светеца

Огънят помага да забравим за болката, той поне някога ще свърши. Единствената ни надежда е погребана, под дъждовни капки, а  в сълзите любовта свършва.  Не можем да забравим чувствата в белите стихове и в римите на Христина Асенова a.k.a ∆ Индигов прах.

Александър Арнаудов

 

*

до сега вървях по счупени стъкла
от тук нататък е жаравата
не жаля незащитените си стъпала
огънят помага за забравата

навярно повече от всичката вода
(в края всичко се превръща в пепел)
и бляновете, и сълзите, любовта
и думите, които си или не си изрекъл

до тука бяха счупени стъкла,
нататък – чака ме жаравата
ала ще я извървя до края и сама
а можеше ли да сме двамата?

 

*
прецъфтяха пролетните вишни
и въздухът ухаеше
като забрава
целувките му –
хиляди, но скришни
сърцето ми все повече забавяха
и вятърът ми пълнеше очите
и улицата със трамвая беше няма
сълзите ми отмиват ти следите
а времето –
това че бяхме двама

соленият простор със избелели дрехи
(мечтите в тях все още ли обличаме?)
е единствената нишка дето свети
напомняща за някакво обичане

и се надявам
да я среже вятъра
преди да съм останала без сили
обещай да те забравя (някога)
и в белите си стихове

и в римите

 

*

тая чайка над Позитано
е като стих писан за тебе
няма море и няма пристанище
само напразна обич бие във мене

като объркана птица в квадратче небе
което не е кроено за нея
ще има ли сила да избяга в тези криле
или по милост да я убия?

 

*

единственото дето искам
е да ти се моля
единственото дето искаш
е да ми повтаряш “не”
тая дума ще ме вкара
в гроба
ала може и да бъде люлка за зрънце
от което нещо ново
да порасне
но е възможно
и отново да греша
надеждата по тебе ще разпне
но нима по-малко заслужава любовта?

 

*

погребах и последната дъждовна капка
в солта на най-дълбокото море
при извора съм бистра и съм сладка
в ръцете ти си имам и сърце

сълзите ми са само закъсняваща забрава
разсеяна по пътя, ала тръгнала към мен
вода, макар и мъничко, остана
точно колкото да доживея още ден

а ти си жаден и е толкова горещо
а аз все още изпълнявам чудеса
ако искаш… пожелай си нещо
ако искам… може би отново ще сгреша

ако искам мога и да те удавя
точно във една единствена сълза
може би така ще спра да се надявам
че не си пус(ти)ня, а че си река

 

*

всичко свършва, любов, и пролетта
и цъфтежа на всичките кестени
после свършва денят, свършва нощта
сезоните свършват, дори и разместени

свършва и последната капка вода
и солта във шепите свършва
свършва и ловът, ако си нямаш стрела
и страхът на сърната все някога свършва

свършват и думите, и нежността
и надеждата накрая май се прекършва
свършва и силата, и любовта…
само това да те няма…
не свършва

 

*
да си чул вода със зов за помощ?
(потоп ще ни удави всичките накрая)
някой ден ще си открия извора отново
(защо не те отмива и светената не зная)

вода е нужна и да се покръстиш
(но нова вяра аз дали ще си намеря?)
има и светци със кървави пръсти
(чудесата, все пак, изискват и жертва)

ще съм и водата (и агнеца, и виното)
ако ти си светеца (и Дявола или поне Юда)
да съм твоя май ти беше любимото
(ти да си мой – също) или пък бъркам?

 

*

благодарение на всичката тъга
съм цвете с капка дъжд на малкото си рамо
тежи сълзата колкото една река
а тя е бърза и дълбока в ляво

сърцето й е колкото едничка риба
а тя е златна и неуловима
благодарение на тази рима
разбираш, че желанията ти правят ме ранима

благодарение на всичката тъга
не ми остана слънце, нито кестен
любовта започна да прилича на шега
а героят й отдавна е отнесен
и дори да му подам ръка
той към нея не вече поглежда
благодарение на всичката тъга
ми остана място само за надежда

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments