Дилян Манолов – Стихиите

Ние сме гледката, която може да види само сърцето. Поетиката на Дилян Манолов е страст и стихия. И много яростен талант, дързък и силен като пловдивския дух и декаденс. Предлагаме ви най-новите стихове на култовия млад поет, чието име е отдавна известно на ценителите на истинската поезия.

 

*
Аз съм като гледката
В краката ми римски стадион,
над него средния пръст на минарето
сочи към катедралата на тепето.

 

*
Пясъкът пари
като кафето кубана.
То е сладко като
втора целувка.
Тя е като
сладоледа в края на юни.
Като края на юли,
като вятър по кея,
като делфини в морето,
като вода върху камък,
е да те обичам,
да сме преплетени,
е любовта
без теб.

 

*
Стихиите огън, вода, въздух и земя
после сътворението,
после съграждането как от основните елементи се раждат континентите, после планини, реки, острови
После
На един малък остров, където се заражда харесването и нехаресването на нещата
После
Животът, който се заражда от харесването и нехаресването
И накрая как живота поражда смеха и любовта, които са стихиите на живота. Липсата на любов и липсата на смях пораждат лошото.
Лошото е стихията на смъртта.

 

*
Човек какво е?
Нещо дето диша,
взима дава и
се бори.
Камък му е домът,
с камъни се пази.
А аз ще вдигна камък
от земята,
ще го чистя с ръце,
ще ти го подам
на тебе,
та звездите да
се надвесят,
за да чуят какво ще е.
Ела да си сберем
камъни ще кажа,
а ти ще тръгнеш с мен.
Дълбоко в тебе е фасадата
и двора и постелята,
и ложето,
а аз зная къде и как да е огнището,
комина и прозорците и тавана
даже.
И твоите стени на
чужди огън завет неще да правят,
и моя огън до чуждо ложе не гори.

 

*
Във гладкия планински вир
се оглежда урвата отсреща,
с капинака, дето я е лазнал.
И така е,
от хиляди години вече.

 

*
На завет от вятъра
до хълбока на дюната.
Четат ми конско за живота.
Да им повярвам ли,
че рома не е амброзията на боговете?
Да вярвам ли, че мечтите
не се зараждат под чадърчетата на коктейлите.
Да повярвам ли,
че момиче-момчетата ще станат
жени ако по залез зад храсти
и врати близо до плажа слънцето не
избои през докосване и бясна сила
да се отдадеш на живота.
На завет сме,
до хълбока на дюната.
Аз знам, че винаги ще бъде юли.
Аз знам, че разголената кожа,
че морната походка, че загара, че песните, че пясъкът, солта и бялото на вълните
и милиметъра, с който разтваряш ноздри да поемеш мириса
на морето са най-важното на света.

 

*
Госпожице,
позволете ми да ви изведа на разходка по
чертите нарисувани от съдбата върху вашите длани.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments