Атанас Петров – Сянка

„Слънцето, живота ми, смъртта на татко / са песъчинките изпаднали случайно/ от ръката ти на прага…“  радикална романтика и яростна любов – красивата запазена марка на поезията на Атанас Петров. Все по-навътре в сърцето, все по-дълбоко в сянката. Там където лудостта ни пълнокръвно диша – страстна, толкова истинска и до смърт влюбена в битието.

 

Сянка

Тази нощ се промъкна в съня ми
като сянка и луната рисуваше плахо
силуета ти тъмен върху мойто легло.
До леглото приседна и ме погали ръката ти,
и нощния бриз й помогна. Отворен прозорецът,
а луната зад него надничаше бледа и болна.
След това се наведе и ме целуна по устните
твоята сянка…

И прошумоли в тишината
тази твоя прекрасна кринолинова рокля –
тъмносиня като морето, като небето
умиращо в синьо,
като очите ти…
И ми се прииска
да се гмурна в морския залив
на вълшебното синьо творение,
и като глухарче с очите ти да се рея в небето,
и всяка вечер да пее душата ми, и в залеза
да открива надеждата превърната в стих.

Ала сънувам
и в сънищата е като в живота.
И там си има закони –
цветовете са в черно и сиво,
без цвят са дори мечтите в съня ми.
И ето ме –
влюбен глупак,
дете изгубено
в нереалния свят на цветовете.
Учуден гледах и се питах в несвяст:
Кой ли измисли това тъмносиньо море?
Кой нарисува бездънното синьо небе и очите ти оцвети ?

И тогава дочух от другия край на съня ми,
как душата ми кротко на твоята сянка говори:
“ Лудостта му! Лудостта му по теб!“

 

Всяка нощ

Всяка нощ – уморена и зла,
окачвам тяло и участ стаена
на рога извит на онази луна,
зад която клокочи, увира цяла вселена.

И в унес, приседнал на прага,
аз зная – ще дойде щуреца,
в душата ми плахо потропал
ще пита за някое глухо ухо
и на небето вратите открехнали смело
тишината ще бистрим със звуци зелени.

И нагоре, поел на тишината в безкрая,
зад гърба си оставил бледия рог на луната,
ще наострям уши на стиха от бялата стая,
и ще чувам, щурче, как се открехват врати
и хорът човешки след теб да припява.

Ала да пеем, щурецо,
да нищим звездите –
не стига!

 

Часовник

Тъй мъчително и бавно
стрелките на часовника към теб приплъзват
/сякаш времето е спряло /
и слънцето прежуля с дъх
над асфалтовата джунгла
До прага на вратата,
от пръстите ти песъчинки
изпаднали блестят като самородно злато…

Към теб пътувам в мислите си
и мисълта ми
като кречетало прескача и крещи в душата ми,
като луднал клоун по клоните на чувствата се мята
/така объркано е само хлапето
попаднало в магазина за играчки /.

Тягостно
стрелките на часовника пътуват
Времето е спряло.
Слънцето, живота ми, смъртта на татко
са песъчинките изпаднали случайно
от ръката ти на прага…

 

Луничкобер

Събирах лунички от твоето тяло
и с препълнени шепи крещях от възторг.
Луната над нас ни гледаше вяло
и телата поливаше със светлината си лунна и бяла.

И така удавени в страстта на лунното мляко
/ тъй щедра беше луната към нас/,
забравили утрото с неговия слънчев рефрен,.
до дъно пихме на живота от пълната чаша,
Ненаситни и жадни, алчни танцувахме
незнайно даже какво – танцът със саби или пък валс…

Присмя се Луната, килна с глава
и се търкулна по пътя си все така неустоима и тъжна.
И изгревът, този щур фехтовач,
с лъч ни прободе наместо шпага и ни хвърли в деня.

 

Върбов плач

Побелял е светът – плаче върбата,
сълзите летят и се смее реката.
Пухче съм бяло – сълзица от клоните,
далеч полетяло от дървото прогонено.
И ме носи с дъха си – играе си вятъра,
ала всичко омръзва и той ще миряса,
тогава надолу ще падна тържествено
и смирено ще моля съдбата да срещна
разплакано някое детско лице
и като целувчица нежна там да полепна,
като стъклено топче
да заблестя
в малките му ръце…
Или в плитката черна
като роза бяла да се вплета
на онова момиче от градското кино вечерно –
някога, преди години…. и нека там да умра.

 

Момиче

Защо ли си тръгваш, момиче –
мушичке с крилца посребрени.
Накъде се засили, на кого ме оставяш.
Къде ли литна духът ти, че така устремени
пърхат крилцата и далеч те отнасят.

Може би си открила небе зад чертата
и на хоризонта в синята пазва си се решила
да забравиш болка и в самотата
ще пресяваш семе за своята нива?

Или пък някой светли надежди,
ти е насипвал като пшеница
и се чудиш дали да си вземеш,
колко, и дали за други ще има.

Или омръзнало вече – всичко,
далеч зад реката си се решила
като камък да хвърлиш съдбата
и да се удавиш на живота в стихията, силна.

Или…

Но трептят крилцата сребристи далеко
и далеко смехът ти се носи.
Глъхне смехът ти и ехо, в душата ми ехо,
мотае кълбо и да се върнеш те моли.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments