Валентина Йотова – Август

Безсмъртната любов не се разказва, тя може само да се изстрада и изживее. Животът ни е градушка по Черешова задушница в очакване на вечния август, в който ще разберем смисъла и сърцето на всяко сбогом, на всяка страст и сълза. Представяме ви най-новите стихове на Валентина Йотова – една емоционална и много истинска поезия, украшение за секцията ни за класическо писане – Нова асоциална класика.

 

ОРЕХОВА ЯДКА

Безсмъртната любов не се разказва.
Прашинка бях в студената вселена
и, люспест, изгревът със златна пазва
привика ме – от него да зачена.

Наля ми вино в слънчеви бокали
и сряза по средата две смокини.
Затръшна ме в росата и подпали
от зрелост натежалите лозини.

Игриво небосводът се разбъбри,
развърза се езикът му тържествен.
И тънките му розолисти фибри
разплетоха над нас дъждовни мрежи.

Ръмя навън – по-ситно от мъниста.
Тъй макове разсипват с пълни шепи
от семето си – пиперливо и сребристо,
и после в мислите до лудост шепнат.

Аз знам, че стихват всички листопади.
Но в мене зрее ядката на орех.
И, щом разлисти тъмните си страсти,
дано за тази обич поговори.

 

ЕДНА СТЪПКА СЛЕД БОГА

Жената след любов е най-красива,
а въздухът е оглушал от нежност.
На дъжд ухае младата коприва,
на млечна царевица. Своя жезъл

на страстта владетелят прибрал е
и придобил е видими контури.
Небето – седмото – е отлетяло
към далечни висини. Разтурено

е лястовичето гнездо. Тревите –
полегнали и мокри, бълват думи,
които може да не чуе никой.
В езиците им зреят, пълнолунни,

росинките на бъдещата пролет,
трикратни обещания за още
изкачване на стръмните простори
по хребета на ягодови нощи.

Узрява тишината, есенùла
по-рано. Светлооко се разтича,
из топлите й скути се разсипват
оттенъците на едно: – Обичам те!

И тази приказка е като сянка,
подир която всеки порив зрим е
след допира в света на сетивата,
щом красотата има свое име.

 

ОКУЦЯЛОТО СЛЪНЦЕ

Четвъртък. Утрото прикляква
в облак над разсънената кръчма.
Раздърпан и невчесан старец
кастрон с шкембе чорба поръчва.

Подлютва – и пипер, и чесън
щедро сипва – и е лакома
зеницата му, но горещ е
драскащият по езика залък.

Това е Бог в четвъртък сутрин.
Седмицата – недовършена.
Седи над канче топла супа
и сърба дажбата си сгушен.

А по ревера му опърпан
потича струйчица безцветна.
Петно на шлифера му, купен
от щанд за втора употреба,

цъфти. Ръката му трепери.
Брадата му е пълна с клечки.
Разбутва с лакти – да намери
място, близичко до печката,

да дремне миг, докато, свъсена,
го стресне сервитьорка дребна,
дошла след него да избърше
с душа, на никого потребна.

А беше Господ Бог – Жетварят,
Стопанинът, Орачът и Сеячът.
Огледаш ли сега олтара му,
ти иде жив да го оплачеш –

пастир със изкривена гега,
от дъжд във подлеза се крие,
Не казва, че кракът му кекав
така боли, че да завие

към слънцето му иде просто.
Забравил е, че е всесилен.
И случва се – самият Господ
на себе си да е противен.

Но е четвъртък още. Сутрин.
Пълзи мравунякът човешки
Души продава, дни купува…
А до неделята остава вечност.

 

ЮЛСКА ЖЕГА

Аз съм оня без памет и минало.
И надзъртам в стъклото ти нощем.
Колко пъти пребродих колибите,
за да спра срещу твоята точно.

Ти ли обичник върза в ръкава ми?
И тропоса с игла от босилек
оня дъх на планинска дъбрава,
на гърдите ти сладкото вино?

Ти ли сън ми изпрати неверен,
та до трети петли да будувам?
Черен бях, ставам трижди по-черен,
луд съм луднал – и луд ти лудувам!

Вие в мене сега единакът.
Аз съм тук и не искам да тръгвам
да броя оня път наобратно
през поветица, троскот и тръни.

По копринния дъх на комините,
дето зави се гайтанено,
пращам вест, че отдавна преминах
от девето в десетото царство.

И ме чакай. Ще падна в нозете ти –
слаб от жажда, от страст безпредметен.
Ако Бог ми прошушна куплетите,
вероятно е мислил за тебе!

СЪБИРАЧ НА СЪНИЩА

…Когато дойдеш на превала,
със слънчева вода ще мия
издраните от бяг нозе,
ръцете ти ще сложа в скута
и стрък звъника и живовляк
ще стрия върху твойте рани…

И ти ще кажеш: – Аз съм оня,
пътник от света мъртвите,
с очи на огън и с лице на вятър,
аз съм оня, който се присънва –
орачът и сеячът и жътварят
на твойта запустяла нива.
Ръжта разплита тежките си плитки,
небето се вълнува като момък.
Свали престилката и прибери
зърната, птици ги кълвят.
На мравките раздай от триците,
на кучето от хляба натроши.
Да тръгнем двамата към село.
А после две светулки
да ни светят и показват пътя,
в очите ти гнездо да свият
и дълго, дълго да се любят,
почти до съмнало да тлеят….
А после… щом ме викне оня
начумерен непристъпен зъбер,
пак да тръгна да катеря
този твой планински хълбок,
по колената да се спусна стръмно,
да хлътна в тъмното дере, да се загубя…
…Свари омайниче, пресъхнах от жарава.
Ще пия дълго, дълго до премала,
до керемидения смях на къщата…
… до онзи плет, бодлив от яд,
че пак съм се завърнал в твойте мисли,
аз – събирач на усети и сънища…
Накрая ягодово вино ми сипи,
дано заспя, да спра да те сънувам,
как твоята усмивка за сбогуване
потъваше в оная юлска жега…
…и после… мен е лесно да тъгуваш…

АВГУСТ

Недей си разпуска косите, момиче,
щом лятото тръгне от утрото с писък.
Най-дрипав е онзи баир на мъглите,
когато септември е близък и нисък.

Все още съм топъл и жарък по земному.
Тъй както плътта ти дъхти на огнище.
По снагата ти пъпля, спирам на стремето,
премалял, да се гмурна в дълбокото нищо,

в онова подхълмие с остър триъгълник
откъдето началото тръгва след мене.
Вятър пищи, закопчават го тръните
и лозници го спъват с дебели въжета.

До зората ще меся – да омекне в ръцете ми! –
туй тесто, дето пролет отрано е кипнало,
две питки да хвърлиш на подника жертвено
и смълчано на хляба да чакам молитвата.

Свари ми, момиче, чорба от коприва,
из листата зелени да светнат зениците.
Така си красива – и така ти отива! –
земя да си, дъх и небе… да си птица!

И шипково вино налей ми, резлива е
всяка целувка, с която наказваш
мъжката сянка на просяка-скитник.
Приказки знаеш ли ти да разказваш?

¬Приготви ги… Потеглям, преметнал бохчата
с трохи от трапезата, с лист от лоза.
… В зимната вечер завивай децата ни,
зачевани в август с пепелива душа.

ГРАДУШКА ПО ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА

Череши днеска не набрах –
градушката помете всичко.
В дъжда пред черквата стоях.
И мислех – Господ ви обича.

Защото той вечеря с вас.
А аз преливам гроба с вино.
И всяка следваща сълза
доказва колко сте невинни.

Сънят е като светъл храм –
поне това ми е възможно.
Обаче да се будиш сам
е страшно.И дори безбожно.

Свещеникът върви пиян.
Небето тежко се напуши.
За сбогом мъртвите шептят.
Но кой от живите ги слуша?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments