Весислава Савова – Небето

Слънчевите сълзи огряват всеки ден, стичайки се от дървото, обхождат света. Животът е път, на който често се разминаваме с хора, за да срещнем други на кръстопът. Небето отваря очите си в най-новите хайбуни на Весислава Савова в секцията на списание „Нова асоциална поезия“ – Източни пиеси.

Александър Арнаудов

 

Игри
(хайбуни)

 

Вълшебни дни

Има и такива дни. Дни, в които дами, тихичко шепнещи на внучетата си, са облечени с бермуди и потничета, а телата им съперничат на тези на двадесетгодишни претендентки за титлата „Мис…“. Дни, в които господа на достолепна възраст носят тениски с надписи: „Рокфест…“ и намигат закачливо на всеки, който им се усмихне. Дни, в които млади момичета държат балони в ръце и с удоволствие позират да направите снимка на нестандартния им букет.
В един такъв ден, в една софийска градинка, млад мъж с каскет седи на пейка, спасил се от „шумовото замърсяване“ със слушалки в ушите и храни гълъби с хляб, който вади от раницата си. Едва когато се навежда, виждам, че зад раницата са подредени бутилка минерална вода, бутилка вино и … стъклена чаша със столче. Мъжът отпива с удоволствие от чашата и притваря очи, а гълъбите нетърпеливо очакват да се върне към заниманието си с хляба. Не знам какво звучи в ушите на този човек, но в главата ми се прокрадва фрагмент от „Ода на радостта“.

слънчеви лъчи
от дървото се изсипват
капки от снощния дъжд

 

Дъжд

Слънцето така прежуря, а е само май. Незабелязано, към него се спускат няколко облака. В този момент едри капки се спускат върху чакащите на спирката хора. Всеки се опитва да изчисти „ужасното петно“ от дрехата си и мърмори недоволно, без да се усети, че няма как някой да ги е на- или о-плюл. Само малко момченце вдига ръчички и главица към небето и вика през смях: „Дъзд! Дъзд!“ Майката го дърпа припряно, но то продължава да се смее, без да зарази останалите с гласчето си. А истината е в детските ръчички. Може би, един ден точно те ще затворят нашите очи, които сме вперили в тавана, вероятно съжалявайки за всеки пропуснат шанс да вдигнем глава към небето.

игра на дама
все още ме е страх
да настъпя очертанията

 

Път

Всеки пътува с определена цел – за деня, за почивката, за да живее. Животът е път… „Пътят е целта“ (Шърли Маклейн, „Камино“, пр. Лидия Шведова). И както в Деня, така и в Живота, често се разминаваме с един човек, за да се срещнем с някого друг. Дори на Кръстопът.

тутуу-уу
децата пред входа
все още играят

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments