Райна Вакова – Възрастта на сънищата

Възрастта на сънищата е животът, а на сърцето – смъртта. И най-истинските ни думи пътуват към живите като белези, когато „започваш ти и свършва всичко друго“. Силна, неочаквана, пълнокръвна, истинска поезия от един от най-талантливите и ярко своеобразни автори на списание „Нова асоциална поезия“ – Райна Вакова от град Плевен.

 

Проглеждането в полунощ
е едра смокиня,
узряла край залива
на скалистия бряг
в пукнатината на живота
eдно сито море,
което довежда
до внезапния вкус
на дълбоките мисли.
В една посока е дишането
и само пясъчният часовник
засипва пясъка с пясък.
Как да запомним вятъра, мили?
Кратери от целувки,
тези нежни трапчинки
по руменото на вечността.
Огледало на котка в очите.
Тази критична възраст на сънищата,
която ги кара да настояват
за още едно изгубване,
за още едно намиране…
Под стъпките изпуква съчка
и стиховете ни се скриват в себе си.
Започваш ти. И свършва всичко друго.

 

*

Този ментов бонбон
се топи толкова
люто и бавно,
достига до дробовете.
Същият този дъх,
с който въздишат
хилядите условности
на лятото.
Хилядите условности,
в които животът
е средство за достигане
на високите думи,
високите гроздове,
високите ноти,
високите…
Ти кръсти
плюшеното ми магаренце Бог,
а то изгледа смъртта на живо
с моето порастване.
Сменям очите си,
а не нещата,
които ме заобикалят,
следват и населват.
Хвърляш камък ли, камъче?
Аз съм непредвидимия кръг на водата.
Вирус в слепоочието.
Събуждане след края на света.
Събуждане с вкус на ментово небе
от междузвездни войни.

 

*
Окапал липов цвят из локвите,
които циганки преметоха.
Камбаните на спомена
са медни.
Оттатък този гълъб,
/писмото не донесъл/
светът е дълга стълба.
Нагоре, все по острието
и по бръснача на тревата
щурецът глас катери,
но никога докрай
и никога без болка.
Цветя рисува Ерос.
Човекът не е стълба
към края на душата.
Запълват се пространства
от решения.
И глас до глас,
и глад до глад…
екваторът измерва.

А въздухът тежи като видение
и няма бръчки вятърът.
Намята Богът кожа на поет.
Стихът е кратък.

 

Прозорецът, който върви
към утре и утре,
посреща и изпраща
птиците…
идва пролет
и ще го забравят,
достижими са
червеи, семена… и мушици.
Отесняват дори короните.
Моята и твоята птица
понесоха хоризонт към безкрая,
но са тънки крилете им.
Дали от слънчев лъч са уловени
прашинки от душа и кръв виновна?
Думите пътуват към живите
с още няколко белега.
Само рамката на очите
се храни
извън-сезонно
и самоизяжда птиците си.

 

И няма край, и даже няма минало

Нашият дом няма
врата за връщане,
затова не затръшвай
за дълго думите,
нито удавяй призраците
в мълчания.
Всички посоки
се сливат в една
от тук до напъпилия свещник
на кестените.
Шумът от вечност
е мъгла.
Рисува пак спасителна чешма
в пустинята
отшелникът на разума.
Родена от очакване река,
в която сме на правилния кораб.
Инстинктите на палубата пак
играят на комар
за чиста пролет.
Потъваме в пожертвания цвят
и няма край,
и даже няма минало
сънят със дължина
от мен до теб.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments