Бистра Иджома Окереке – Живея на небето

Тя живее на небето, понякога забравя, че е обичана и всъщност никога, че самотата е белег на човечност. Директно от спектакъла на човешката самота на небето, ви представяме най-новите стихове на Бистра Окереке, които ще докоснат ръба на сърцето ви.

Ива Спиридонова 

 

*
живея на небето
недостижима
и невидима
там летя
безпризорно
като самодива

живея по ръба
на живота
в кал и дъжд
от сълзи

 

*
тялото ми понася
раните на душата ми
озвучава болката
и я разнася из
небесните пътища

живея като в сън
в плен на същността си
прелитам из
злободневното си
живеене

 

*
кърви ми душата
боли я
нея няма кой да погали
няма кой да я сгрее
като малко дете е
присяда в тъмнината
и тихичко се смее
с шепа набрани цветя
често стърчи пред вратата
и наднича потайно
сама е
и протяга ръце
тя познава тишината
както и небето безкрайно
обитава и живее
в моето сърце

 

*
боли когато
ръката ти
допре
болката ми

докосни ме
с ръба
на сърцето си

 

*
протегни ръка
и разпокъсай
всяка част
от душата ми
твоя е

ако ръката ти
е продължение
на сърцето ти

 

*
любовта ми
клечи на
ъгъла на улицата
като изоставена вещ

 

*
събирам си
остатъците
и с тях храня
душата си

 

*
ако преди
е вчера
ако сега
е днес
ако скоро
е утре
в полунощ
би трябвало
да си жив

 

*
понякога забравям

накъде съм тръгнала
как се извиват ръцете
на любимите ми хора
какво е сутрин да обувам
други нечии обувки

че някой някъде
си няма никого
че има хора по света
лишени от надежда
че аз самата
съм обичана
че самотата
е белег на човечност
че всички страдаме
като един

 

*
сън в съня
между смъртта и живота
на границата на съществуването
разлагащи се копнежи
любов с мирис
на прашни усещания
загубили своя цвят
мисъл разпадаща се в средата
недоизказаност на страха
където той е главен герой
на всяка Шекспирова пиеса
екзистенциализъм породен
от сянката на безсмислието
вечно състезание със
собствената ти сянка
тъга лишена от оправданието
на правата логика
сън в съня

 

*
често се крием
зад празни думи
мечтаем със
затворени очи
ридаем тайно
когато ни боли
лесно лъжем
крием сълзи
пресягаме се
към Луната
заровени в
корени и пръст
забравяме кои сме
и накъде сме тръгнали
нещо в нас реве
раздира душата

странници сме
в този свят
тънем в самота
и губим цвят

 

*
убиваме се с думи
кълнем се
търпим обиди
и мълчим
не се гледаме
в очите
и отричаме
че ни боли
боли ни кожата
боли същността
живота ни боли

мечтите ни
са скритите
сълзи

 

*
една ръка
една прегръдка
пет пръста
и едно сърце

на човека стигат

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments