Ванеса Стефанова – И тази нощ

Реалността е пепелта на сърцето ни. Изгаряме и пропадаме като цигарен дим. Огънят остава вътре в нас и ни води към края, който ни обича за това, че сме смъртни. Чувствата се прераждат и събират целия свят в очите ни. Представяме ви новите стихове на Ванеса Стефанова, млад, обещаващ автор от град Правец.

Александър Арнаудов

 

и тази нощ

тичай
да не изпуснеш реалността
не и е нужна запалка
тя гори по принцип

 

*

спри да ме разграждаш
ще запазя себе си
и ще изхвърля теб
в кофа за токсични отпадъци
следствие от твойте решения
няма да ме имаш на парчета
не може да си вземеш рамо
когато трябва да поплачеш
и после да го пришиеш пак
сърцето няма да изтласка кръв
към него
осакатил си тялото
не е вече цяло
позволил си на някой
да ти го причини
да го практикуваш върху мен

 

*
преживяхме катаклизмите
време е
да потънем в погледите си
може би да се докоснем
вярвам ти
и ти на мен
няма повече пречки
има малко време
като деца
да си поиграем с нея
да дорисуваме
душите си
като смъртни

 

ако не говоря

вглеждам се
в човека
чета мислите
отговарям на въпросите
повярвал
да чуе още
време да си ходя
резултата винаги
е еднакъв
отивам си
не напълно разгадана
знае само толкова
колкото позволих

 

*
аз не съм създадена за любов
страх ме е
ще погледнеш в очите ми
ще видиш
цялата несвършеност
нежно топлеща
мрака
по-скоро
смъртоносен пожар
бягай

 

искам

на дървото без плод

езика ти
да се завърти
в страстно танго
с моя
за секунди
детския ми свят
ще изгори
и от пепелта
ще се родиш
ти води
но внимавай
за пръв път танцувам

 

когато вали и те няма

на дървото без плод

умирам
имунната ми система
необратимо отслабва
трудно е
скоро няма да дишам
главата ще се пръсне
замърсявайки всичко
с ферментирала кръв
мислите в нея
ще срещнат
своя край
сърцето
намира покоя си
дробовете издишат
последния черен облак
с капка надежда събрана
от една
пресъхнала вселена
душата
бълва последни думи
само още един въпрос
ще ти липсвам ли

 

тровиш ме

на дървото без плод

не е достатъчно
бързо
от години душевно се разлагам
понякога забравям
да дишам
мечтая
сякаш съм жива
в плен попадам
тогава напомняш
мъртва бях
да си остана
не ми пречи
не си цапай съвестта
остави на мен
сама ще го направя

 

*

на дървото без плод

потъвам
в убийствената топлина
на прегръдка
сякаш целия свят
е в обятията ти
за миг се губя
после съм готова
да продам цялата
вечност за още

 

*
като започнем от
майката която
не разбра
кога дъщеря и умря
минем през сляпата сестра
която не чу
крясъците и хриповете
вървейки по
светлата пътеката
на тъмната изгубена душа
виждаме как се
молеше само за помощ
получи незаинтересованост
нямаше кой да запали камината
научи се сама
няма запалка
няма кой да сготви
кара и без храна
цигари алкохол и самоунищожение
в тях намери помощ
от любовта
да ме няма

 

*
ако говоря за небето
чуваш
симфония от сълзите
по асфалта
не ми казвай
че съм луда
не питай
кой нормален танцува под дъжда
насладете се на тишината
свикнете със слепотата
не искам в отговор
на мойте виждания
да получавам
насилие и глухота
бърз край

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments