Патриша Христова – Графити

Сивотата на живота е измита от сълзите на небето. Дъждът притихва и се чуват единствено неизказаните думи между сърцата ни. Накрая оставяме само графити по кожата и стихове в мълчанието. Предлагаме ви втората публикация на Патриша Христова от Правец, млад автор, който ще имате възможност да чуете на живо по време на предстоящото четене на Нова асоциална поезия в Ботевград в края на месец юни.

Александър Арнаудов

 

сивота

небето няма цвят
станах далтонист
след като си замина
а така обичах
да гледам залеза
превърна ме в егоист
караш ме
да мисля за себе си
когато не трябва
а така обичах
да давам
сега не само небето
но и живота няма цвят
но бавно свиквам
със сивотата
и някак
дори се радвам

 

помни ми думите

той държи сърцето ми
в устата си
и мисля
че вече го разбирам
опитва се да го сдъвче
и да го изплюе
но нощта е дълга
помни ми думите
няма да ти е толкова лесно
да ме смачкаш
усмивка се оформя на лицето му
докато качпици кръв
се стичат по брадичката му
очите му светват
но за мен
така и не се превърна в чудовище
още виждам ангел в него
невинно дете
можеби това е магията му
да примамва жертвите си
и така и да не могат
да го видят като злодея в приказката
въпреки болката
що за отрова е любовта
що за извратена зависимост
е да търсиш допир и топлина
колко сладко
опитва се
да ме схруска на един дъх
но помни ми думите
този камък в гърдите ми
е неразрушим
няма да ме смачкаш
с черната си любов

 

графити

рисувам графити по стените
оставям своя отпечатък
рисувам графити върху гърдите
и върху твоята кожа ще личи моя белег

 

душевен протест

тих душевен простест
са спомените
изскачащи в съзнание изведнъж
са също и болежките
в гърдите без ясна причина
и изненадващите бисерчета
капещи нежно по бузите
тих душевен протест
е когато
на моята душа
й липсва
твоята

теб вече те няма

 

*
думите се забиха като стрели
в цялото ми същество
но нещо ме спря от това да се разплача
беше сериозна
а толкова ми се искаше да се шегуваш
застинах на място
с треперещ глас изрекох ще те подкрепям
и ти ме прегърна силно
помолих те
не го прави
не го прави по трудно за теб
поне за мен
защото аз ще си спомням
и душата ми ще протестира тихо
но ти не пусна
тялото ми се разтресе
от градушката
от смесени чувства
тогава избледня
лека по лека
точно като топлината ти
теб вече те няма

преди да си тръгнеш

 

*
изчезна преди да си тръгнеш
първо изчезнаха сладникавите думи
после ритуалите ни
като добро утро
или лека нощ
дори звънни ми като се прибереш
след това и малките жестове изчезнаха
вече не ми запазваше цигари
на края разговорите ни избледняха във времето
оправдавах те
залъгвах се дълго
но ти изчезна още преди да си тръгнеш от мен

малката флейтичка

 

*
свири ми
свири ми пак
с твоята малка флейтичка
говори ми
за неземните светове
от които идваш
и как ръцете ти
са изгрубели от тежката работа
думай ми сладки нежни приказки
за домашен уют
и как скоро може да дойда с теб в твоя свят
и да не заспивам вече сама
и да не се будя без закуска
и да има кой да ме изведе на любимите ми нощни приключения в изоставени сгради или на релсите за влака
свири ми
с нежната си флейта
омаяна съм
от този звук
обещай ми любов
зада знам
че няма да спреш да ми свириш

приятна голота

 

*
най-обичам да събличам души
най-обичам да те гледам
когато си съвсем обезоражен
когато всички стени са паднали
когато спиш
когато си млъкнал
умислен върху важни въпроси
когато топлината се усеща в очите
и не те е страх да говориш
за това което преди те раняваше
когато си радостен като дете
най-обичам да събличам
двете ми любими души
твоята и моята
и да сме съвсем голи
заедно

а така ми се иска

 

*
може ли някой да ми даде цигара
не съм пушила от доста време
може ли някой да ми подаде ръка
на земята е уютно но вече е време да стана
и храна не бих отказала
стига вече съм гладувала
но душевен глад изпитвам
само за едно
може ли някой да ми даде
глътка любов
не съм обичала от доста време
а така ми се иска

далечна е вече най-близката близост

 

*
чакам дъжда да отмине
при едно място с графити
чакам
с шапка пълна с рози
и цигара в устата
отново
наблюдавам сборище от котки
събрали се под кофа за боклук
водещи война
за малкото останала територия
казаха ми
„не допускаш никого до себе си
защото близостта е толкова красива
но умираш когато я загубиш“
усмихнах се
защото дъжда притихна
а котките се пръснаха по улицата
като разпилени маниста
далечна е вече най-близката близост за мен

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments