Христина Гутева – Кучето

Между всяко вдишване светът пътува към края си в мислите ни. Минава през ада и стига до нас. Сянката на сърцето издишва нощта и ни оставя сами. Тайната е ехото от нашия вик, който изпълва цялата вселена с любов. Всичко останало се сбъдва в новия ден на стиховете на Христина Гутева.

Александър Арнаудов

 

*
Не изписвай
любовта ни върху пясъка,
ще я погълнат вълните,
а ние ще забравим
кои сме.

 

*
За да е пролет
и пеперуди
помежду ни
да пърхат,
не откъсвай
цветя
от очите ми.

Поливай ги.

 

*
Минах през ада,
за да стигна до теб.

Сбъркала съм.

Адът – това ние сме.

 

*

Смъртта не е черна,
нито бяла.
Тя е възкръснала пролет.
Надпяват се птиците.

 

*

Роби сме на любовта.
Дори и смъртта
не може
да ни освободи от нея.
Самата тя
е слугиня в нейния храм.

 

*
Издишвам нощта.
Твоята целувка
ме изпълва с
дъха на утрото.

 

*
Небето днес е океан

слънчеви проблясъци са птиците
по дъното сенки на риби

усмивката ми е вълна.

 

*
Не търси присъствието ми
сред думи
из форми
в цветове
в звуци.
Между вдишванията
ще ме откриеш.

 

*
Дълги боси дни,
бегла целувка по залез
и нощ
колкото за цигара
и стих,
в който да издишам
спомена
за целувката.

 

*
Тайната на бръшляна е,
че се стича нагоре
в дълбочината му
дървото е диадема.

 

*
Бог ни е впримчил
в толкова много илюзии,
захлопнал е вратата
на свободата,
която
Той Самият няма.

 

Кучето

срещнах го до изоставената мелница.
Беше бяло,
поръсено със звезди в пшеничен цвят.
Все още
пазеше присъстващото отсъствие на
брашното
за следващата зима,
която
неизбежно щеше да дойде, и единствено
тя.

Аз бях минувач,
прочела собствената си историята
в очите му.
Подминах мълчаливо
в търсене на
нова.

 

*
В моментите
когато съм тиха
ехото от моя вик
вселената изпълва.

Още ли се чудиш
защо дъждът вали
и не спира?

 

*
Тази нощ
избирам да съм дума
и да се изгубя
сред хилядите твои,
рисуващи
пътека от дъха ти
към очите на вселена,
където
изречени от думите,
не форма сме,
не дреха,
а дъх непорочен,
копнежът
на вечността да бъде
вечност.

 

*
Светът
рисува сенки върху мен,
с очакване
да ме направи своя,
ала той не знае,
че за малко аз съм тук
и не се побирам
в рамката,
резбована от него.

 

*
Сякаш от нищото идва
и пак там се завръща,
изпълнил мисията своя.

Смисълът…

Понякога е просто облак
тъмен, върху който думи
от светлина да напиша.

 

*
Нощта е пепел,
останки от страсти.

Сълзи,
избягали от сънища тъжни,
искрящапътека застилат в нея .
Самодиви тихо танцуват
в одежди от огън,облечени.

Очите на зората
се отварят.

 

*
Тихо тръгва си нощта
бяла диря
след себе си влачи
въздишка
от несбъднати
сънища
и първи сбъднат
спомен
от новия ден.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments