Петър Канев – Прокълнати поети

Думите са енигма, която се дави  в собствените си думи. Небето пропада отново и отново, докато сняг пада върху костите ни. Никога вече няма да пораснем, защото само когато загубим разсъдъка си виждаме истината. Краят на света идва отново в стиховете на Петър Канев.

Александър Арнаудов

 

ПОЕТ

Думите ми се давят
в собствените ми думи.
Спасителката на плажа
трябва да е като мис Марпъл,
за да различи коя е удавницата,
а коя – убийцата, която я дави.

 

ЕНИГМАТА

Енигмата на Линч
е сън, в който той се вижда
да пие кафе с Моника Белучи.
На дъното на чашата й
се давя аз – Петър Канев,
докторът.
Другарят Бендер изобщо няма да ми помогне.

Сбогом, Оруел.

Попаднах тук случайно
като лайно под етикета “хубаво”,
в родината на ариите,
жаби, пиявици, комари
и рептили в поравадийското
и варненското блато на злото злато.
Летящата ми чиния кацна и ме остави тук
на националния ни празник.
Извиках: “Здрасти, аз съм Чоки!”
Бодил от роза стърчи от челото ми.
Полът ми лежи разпльокан на плочките,
но не съм го сменил, а съм го захвърлил,
под изрисувания със звезди таван.
А аз съм розов еднорог
с трънен венец, с един трън.
Когато видя себе си, удрям око
в ръба на стола,
за да престана да се виждам.
Напрегнат до краен предел
да спра нарастващите бездни –
между мен и любовта ми
между мъжът и жената интимно –
да спасим дома ни планета,
но на една среща с приятели
аз си счупих телескопа
и сега никой няма
да я открие –

И запалвам
цигара
с последните си
пет лева.

В миязмите на течащата канализация в дома на Андрей Райчев
израства и си пробива път миомата на параноята:

Сънувам Боян Петров, замръзнал в пропаст в Хималаите
със знамето за спасение на Пирин.
Нарисувал го е Ярослав Вешин.
Генерал Гоцев е платил на килърите му.
Зениците на рептилите са оголемени,
защото са прекалили с кокаина.
Над облаците небето пропада
в урвите на дере
и вече не е тук.

Небето не е тук, ни там, не е горе, нито долу,
А точно вътре – в центъра
на човешките гърди.

В моите гърди –
никотинова смола –
всяка нощ я кашлям,
за да достигна небето.

Напразно ли търся контакт?
Дали бръкнах в правилния щепсел?
Лемурката ми отвори обятия
и сърцето си – за мен.
Но аз съм с джендер на пришълец –
полът ми е малък и зелен.
Не разбирам землянските мачовци
и нямам щит
срещу перата на майките-харпии.

В гнездото излюпихме две прекрасни лемурчета –
индигова и кристална.
Гледат ме с огромните си рентгенови очи,
обвиват ме с шарените си опашки
и отлитаме.

Допираме челата си и ги притискаме.
Атлантида не е погубена.
Южният кръст изгрява над Витоша.
Прокълнати поети влизат през прозореца ми.
Заливат пръстите ми с чай.
Мъртъвци бродят сред гъски между гробове
и ядат череши.
Задушница е.
Една ягода с муцуна е заседнала в жлъчката ми.
А на небето ще сме вечно
падащи
звезди.
Всички живи възкръсват в гнездата на щъркелите.
И се прегръщаме до болка.
Лисички по магистралите на хората.
Изгубени в тръните еднорози.
Щастливи пришълци.
Пипилотите
на остров Джумулунгма –
начинаещи
завинаги тужур форевър
малки принцове.

Щъркелите изтракват с клюнове
и пискат:

Не.
Няма да порестнем вече
никога.

Не.
Пънкът няма да умре.

Пух от пера долита от Хималаите
и пада като сняг в косите ни.

 

ВОЙНАТА НА СВЕТОВЕТЕ

Марсианците завладяха Панагюрище.
Една Джаба се разлива върху три столчета
в кафенето на хотела на Арел Медет.
Мутирали свини – прасета в космоса –
тъпчат багажа си в рейса за София.
Първият министър-председател Бобеков
е залят с бронз като Хан Соло –
не може да направи повече нито крачка.
Башибозукът повежда овци
и надува “Тигре, тигре”
пред вкаменената Райна Попгеоргиева.
Между турски сутиени и китайски бикини
мини-черешово топченце
– пукна.
Сред гвардия от разбунени призраци
броди последната въстаничка
– 90 годишна пенсионирана кранистка от БСП.
Кучката й Мая е родена на 24 май –
скоро ще стане на годинка.
Дебел извънземен поп
с расо с герб на супергероя
Капитан Пайнер-планета
ми подава да му целуна пръстен
с лицето на генерала Б.
Музикалните фонтани свирят ария
от “Българския Индиана Джоунс”
и завършват с холограма на удавен пират –
Китов марш.
Роботизирани абитуриентки се редят
да целунат пипало на новия марсиански чорбаджия.
В къщата за гости на Буров всички обесени въстаници
разливат всяка чаша вино, която доближа да устата си.
Сами пускат лаптопа ми с концерта на Роджър Уотърс
– вселяват се в български ученички –
събличат се по черни фланелки
с надпис, който не разчитам.
Напълнили са главата ми и преливат от нея,
разкъсват черния ми дроб Прометей,
докато заспивам от татула им.
Не съм резистентен към червените марсиански бурени,
нито към призрака на Люк Скайуокър.
В мъртвешки сън сънувам:
Райна Попгеоргиева
си сваля черната си фланелка
и ми я подава –

RESIST.

Надписът й е бял.

 

CORPUS DEI

Тялото ми е корпоративно.
Олигарси управляват лигата ми.
Маркс се оказа вампир, а не призрак.
Жертвите му са само безкръвни.
Вечно гладен е в Лондонското гробище.
Гурме-капитализъм:
Гъзът на дявола е бизон,
който сере кисело мляко в паницата ми.
Капиталът капе
букви
по левия ми крак.

Три килограма злоба дневно.
Пред президентството
пееща армия от делянчета
завира камера в кметицата на Младост.
Генералът получи в дар
голям бичи ташак от ЦРУ.
Всички служителки в колцентровете
са депортирани в Аушвиц.

 

СБОГОМ НЕ СЪЩЕСТВУВА

Странно, но не ме е страх.
Стъпвам на пръсти в лъката
между речната тиня и чернозема.
Кракът ми потъва.
От лопатата ми израстват клонки.
Корени проникват в колената ми.
Увивно растение плъзва през мен
и разцъфтява в салкъми.
Държа ги в дланите си
и ти ги подавам.
Коприва обвива челото му.
Върху ми кацат светулки,
калинки, жаби и бели пеперудки.
Празнотата в мен е запълнена
от върбови клонки и къпини.
Бузите ми се издуват с жито и ягоди.
Прастара дупка в мен се пълни
с клокочеща вода и с пръст
и бавно се разтваря в лилии.
Чапли кацат и стоплят сърцето ми.
Аз съм Земята.

 

СЪНИИЗПОВЕД НА ПЕПЕРУДАТА ЛИ

Днес сънувах, че лаптопа ми се е счупил,
а две същества-агенти,
които са лепкави
и са ме арестували,
се разпадат пред очите ми
– главите им се раздуват
и се разнасят във въздуха
като мухички-пиксели
– накрая от тях остават само дрехи.

Събудих се и добрата новина в този свят е, че
лаптопа ми не се е счупил,
а не толкова добрата,
че съществата
не са се разпаднали.

Коя истина е по- за вярване?

Пеперуда кацна на рамото на пекинския суперхироу
Бътерфлаймен.
Върху китайския небостъргач „Отварачката“
Мадам Бътерфлай се оказа мъж.
Шепти в ухото ми:

Ако не бях искрен,
нямаше да звуча толкова неискрено.
Ако не бях честен,
нямаше да ми се налага да лъжа.

Дали виждам истината,
защото съм луд?
Или съм луд,
защото виждам истината?

 

ЗЛАТНА СВАТБА

Отново без пари
часовникът ни е спрял
за годишнината ни
с век назад за теб
задигнах пръстена с опал
на мангала Крачолов
от пръстчето на Мина,
преди аборта –
всичко се обърка
с 90 години напред
златната сватба – опалова,
но там ме нямаше,
а всичко беше в бяло.
Опитах да се върна
– таблото –
с лотос прониза
дроба ми.
Изпаднах на пода на хола ни,
не разбраха в кое време –
на междучасието –
всичко ми се свива.
В Сърцето ми
събира –
и се връща
дядо ми с правнучето ми,
мъртвите ми приятели
с приятелите на дъщеря ми,
сватбата с раздялата ни,
първата целувка с първата плесница,
масата в ресторанта Мама Миа
с прабаби вещици
с десетки живи бебета.
И счупеното огледало
скочи отново горе
на стената –
– здраво е.
И ето че се подмладяваме,
допрели носовете си с теб –
търкаме –
и белите ни косми стават черни,
окапалите зъби засърбяват
и порастват.
И смачканото кученце
изскача изпод гумите
и пак подскача живо
и игриво.
Скъсаният филм засъсква
и отново се прожектира
в киносалона на Влайкова,
в който прекарах детството си –
играем си на Мечо Пух
с плюшеното пате с дъщеря ми
и аз съм по-малък от нея
и ти ми казваш, че ще я родиш
и свещеник маха пръстените от ръцете ни
и връщаме булото и сватбените чаши
в магазина на “Пиротска” – и

и дъждът завалява нагоре.

И лентата ни тръгва пак

– на обратно,

т.е. ще свърши

– в началото.

Последни три стъпки
до върха на кристалната планина
на любовта ни:

Няма истина
без сълза и целувка.
Няма свобода
без правда.
Няма любов без свобода.
Светът се събира.
В убежната точка.
И там пак и пак ще сме бебета

и кученца

отново
и отново
и отново.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments