Владимир Самурков – Телата ни са черни запетаи

Владимир Самурков е най-новото ни попълнение, в категория Нова Асоциална Класика. За себе си авторът споделя: Роден е в семейство на многополярни личности – психиатри- пианисти, физици- цигулари, психолози- художници. Твърдо е убеден, че наследствеността има значение. Личният пример също. Пише разкази за възрастни, истории за деца, поезия за себе си, музика и песни. Участва в организацията на два фестивала, създава и води уъркшопи по ритъм и пеене, помага за учредяването на едно читалище, свири като басист, вокал и китарист в няколко групи – от пънк до електро фолк (както сам го нарича). От две години подготвя издаване на книга за деца. Има публикации в литературно списание „Съвременник“, под редакцията на Владимир Зарев. Обожава да кръстосва скалисти планини. Духът му е разпънат между пионера- Стрелец и тщеславния, раним Скорпион. През останалото време е Тийм Лидер в софтуерна компания. А когато му остане време дори спи.

 

Като Сизиф

За да усещам, че живея
бъди стена –
смълчана, стилна и висока.

Рисувай белези по пръстите ми
със назъбена душа.

Докато гъна кръст по твоята Голгота,
Обливай ме в порои от мъгла.

Така – когато в редки дни на слънце,
Изгрееш с цялата си красота,
Ще мога да политам от върха ти,
С крила сглобени от мечти,
И да се срутвам чак до дъното.

Ако случайно още жив съм, пак тръгнал бих нагоре
към твойте висини…

 

Безсмъртие

Телата ни са черни запетаи,
Написани със сълзи и със пот,
По белите скали на бременния от копнеж живот,
Който жадува да пожъне любовта ни.

Да жули руните на шарените рани,
Докато запъхтени се сражаваме със каменния бог,
издялан от варовик.
Сух,
Висок,
Жесток.
Пиян,
Опит от сладката ни кръв,
студен под нажежените ръце.
А вятър снима лудата ни еуфория,
Краде портрети и превръща всяка крачка в мъничка история.

Докато спре да бие и последното сърце,
превземаме върха, крещим – „Въже!“,
а нишката на дните се разплита във космическата бездна,
на нашите мечти.
И уморени губим възела на своите души,
макар да знаем – няма край –
защото атомите на плътта ще се завърнат в своите звезди.

 

Един ден

Един ден,
щом се завърнат птиците,
напъпят розите,
разцъфнат вишните
и джанките сменят снега студен със жива белота,
щом забучи реката,
запропукват ледовете
и ручеите към морето погнат рибите,
а Развигорът щурне се по дъхавата борова гора
– аз ще изплувам от съня, готов

за онзи ток във пръстите,
за русия ти вкус на устните,
за дявола в очите, аромата на косите
и миглите, с които теглиш струните на моята душа.

Ще падна по очи във двора,
да татуирам думи в топлите гърди на голата градина,
по кожата ще ме опари влагата на младата трева.

Tака ще се помоля от мъглите, разтопено да изгрее Слънцето!
Очите си, отвикнали да виждат, ще отворя и ще видя –
ДОШЛА Е ПРОЛЕТТА!

 

За да усеща, че живее

Той иска да я среща във студени сутрини,
Сред пустош и пропукваща слана,
На извора на някой див поток.
Да отбелязва колко е пораснала косата и.
Да гледа как я роши вятъра,
По пръстите му да потича ток…

Да пипа бицепса му. Той да вика: „Ти да видиш,
какво научих тези дни!“
„Ахаа?“
Да и показва задно салто през глава,
Да пада криво и да стиска зъби,
И да се смеят: „Имаш още да работиш по това!“…

Да тичат по планинската ливада,
Краката боси да им се ожулят от пръстта,
И да лежат на камъните зяпайки кълбата,
На облаците, някъде далеч под тях, над покривите на града.

А после чантите да се наместят на гърба им,
И да заминат…

И да ги няма…
И безброй луни да минат…
Да дойде нощ.
Той да се взира във таванската греда,
Тя да разказва приказка за птици и жита,
за Ябълка, за върхове и вятър.
И да се смеят
в слушалките на телефона.
Да и изпее песен,
Докато тя задреме.
Докато той заспи.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments