Емилиян Иванов – Суицид

Животът е суицид, но ще се видим на сутринта всички смирени събирачи на фасове в Утопия – в огъня на слънцето на вечния ден.

 

СУИЦИД

Сега ще си изпея сам песен приспивна,
и ще си легна, хубаво ще се завия;
приказка последна знам – да си разкажа –
и ще заспя като окъпан. Приказка:
оттатък прага ѝ ще стъпя, в нейния здрач
за миг ще пристигна; и ще се видим ние
на сутринта.
Ако я има.

 

*

„… смята се за голям позор оскърбителното отношение към тях (шутовете), но не се забранява да се веселят и наслаждават от техните глупости. Утопийците са убедени, че това е от голяма полза за самите шутове. Ако някой е толкова строг и суров, че ни една дума или постъпка на шут, не го разсмива – на такъв не поверяват грижата за шут…”
Т. Мор, ‘Утопия’

…бих искал да съм шут на Томас Мор;
да му намигам постоянно: ”Ти наречен си
със името на глупостта – да бъде ясно и отсечено –
че нищо [друго] общо нямаш с нея: ни с позора ù,

ни гордостта от него… На твоята страна –
Утопия – аз искам гражданин да бъда;
там, дето са малко законите1 – мъдро отсъдени…!

––––––––
1 Срв. също Taciti Ann.. III, 27: ‘Coruptissima respublica – plurimae leges…’

 

СЪБИРАЧЪТ НА ФАСОВЕ

Върви, човекът, поглед свел надолу: „Аз приведен съм,
разстроен, прегърбих се съвсем; и ето – цели дни, и нощем –
ходя натъжен1… От самота и отчуждение, съм болен…”

… и сам, човекът назначава си терапия: така добре
му действат уличните фасове – угарка с повече тютюн –
намери ли – опасва я; събира всяка щипка от табака
благодатен, лековит: той няма и секунда за безделие –

обхожда постоянно пътищата бели – зает, почти
обсебен, цялото си време, на свойто задължение
отделя – от пепелта и жалките отпадъци, като поет –

от нищо – той, сякаш цели светове, по някаква нечувана
повеля, само че, неразбираема – гради…; особено,
щом фасовете са марихуана…

–––––
1Срв. Пс. 37:7

 

НИЗ ОТ НЕМИСЛИМИ ТЪЖДЕСТВА или
СОНЕТ ЗА СВАСТИКАТА

„Как вера большая в лучшее время,
Воссияй, моя черная свастика,
Пой во мне…”

„Майданек валс”

Свастиката – хладно слънце
от титан; застинало и тихо
виенско колело; венец от
тръни; стих неразбран;
кристално око и главното „О”
във „О, Боже!”; ден възторжен,
отлетял; и невидимо яве пред мен;
рана кървяща по детско сърце;
кърваво перце от присмехулна птица;
родилен първи писък; и горящо гнездо;
кладенец празен – пресъхнал, дълбок;
камък надгробен и плод наедрял…

Моята свастика – мътна зеница;
горък ми блян и тревожен сигнал…

 

ДИПТИХ

I.
… черна коза е нощта, и е от огън
вимето ѝ напращяло; на тор ухае
мракът, на билки отгровни; но аз не мога
да я издоя, да се наситя с черната омàя –

изглежда, че дордето се зачене утринта,
ще ѝ се пръсне вимето налято, и почти е време
да се размеси мътната ѝ кръв със млякото

II.

черна коза се яви във съня ми,
„Назад обърни се – замислено каза –
Натам, гдето име си, просто – незнаено;
и към черното знаме на снощния мрак;
погледни;

за миг застани под твърдта му, повярвай
във тъмната хлад; във нейното мълчание,
се вслушай – от невролепсия – сковано,
и разцъфтяло – като ухапна рана;

върни се там, където никога не те е имало,
и не забравяй, само, че и утре ще те няма”.

 

СЪНОГАДАТЕЛЯТ & КАМЕНОДЕЛЕЦЪТ

… той знае цялото значение, на всеки сън,
родѐн в нощта срещу четвъртък; и най-вече, към
явѐното по време на деня на Възнесението
през 1227-мата година – изключително умение…

…Един голям стакан, и тежък; пред него е застанал;
но той, загледан е натам, отгдето песента се вее –
на живия, крепък гранит; изгубва поглед по безкрая
на едно длето, като в безкрая на окото му – зареян –

добре наострено…; погалват пръстите невинната снага на камъка,
а той: „За никой паметник по мене плът излишна няма!”, ала така

Съногадателят почти завинаги престава да вещае:
когато и денят, и двете му безкрайни, с него, нощи
в гранита, „минало” – наричан – се разбият; във мечтание,
не просто като име; а от материя, най-тежка – още

по-плътни, да пребъдат – залък време…. Каменоделецът
изгубва памет по хоризонта на едно длето, чиито, пък,
безкрай – умът превръща в знаме – да се вее като песен
по твърдия му път, със своята посока – неизвестна…

 

*

… и „да се завърнеш в бащината къща”,
където толкова е мило всичко,
но чуждо и далечно; и те прегръща –
минеш ли през ниската вратичка –

само хладината – тъй бледа и унила, вяла
и увяхнала; една, веднага, тръпка ще усетиш –
ледена – като сърцето ти; като непознаваема
фантомна болка, в него ще изхърка; ще засвети

за секунда, то – тревожно и объркано…;
с умерено отчаяние.

 

*

но кипва не само един път вълната,
преди да се разбие отново о брега;
ала веднъж човек обиква – занататък –
и неизменно – до финала – със любов – една;

тъй, както и пътеката дотам без край е –
а във неизменното – бездънна дълбина;
и нека да съвсем е ясно, и добре да знаем:
че любов в душата – друга – няма, ни една!

Напред – безкрай, но иде все по-близо –
вечността; дори със кръв да заплатим
за нея – любовта ни, и накрай така излиза:
тя една е; както и смъртта – неустоима…

По З. Гипиус

Дали все има мирис на тревога във морето, щом когато
наранено, в отлив се обърне, и полека – в бяг; и само
върху мокрия пясък остави, вместо име: „Ти” – посято?;
а в сърцето си – покой – то, тръгне ли енграмата, обрана;

със прилива, навътре да завръща – да крие надписа
неразбираем; и двете му прости, релефни графеми
изчезват със пяната жадна, дето не знае, че те не са
дадени, нито – явени; нито за теб, нито за време –

някога, някому предстояло: просто морето
рисува фантастни, солени видения, притчи
разказва – неразбираеми; странни и клети
гротески реди; а сетне, то и така ги нарича:

наместо със твоето име – за по-просто: „Ти”.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

 

 

Comments

comments