Денис Олегов – Присъда

Губим топлината от лъчите на времето, когато бягаме от старостта. А годините от живота са просто дар, който ни погребва под неговите миражи. Остават единствено цветовете на изгрева, които ще са тук и след нас. В най-новата си публикация Денис Олегов ни осъжда да се превърнем в сенки на самите себе си, когато се опитваме да излекуваме мъката. 

Александър Арнаудов 

 

Присъда

И нека бялата постеля
погребе цветните миражи.

 

*

В дълбоките кладенци
на мътен старчески поглед
отиват си хората,
поели към заранта на дните.
Забравят се във висшите си цели
и тъпчат клетви и емоции
по пътеките на диво лутане.
Отичат се, срязвайки
негодните вече приятелства
и с лека ръка докосват мечтата.
Отиват си хората,
а старците пълнят душата
с познание на тихата прошка.

 

Бягството

В развалините на белооката низост
пътищата на цветния прах
ни водят към погребален тътен
на изгубената топлина
на довчерашните си семейства.
В умората на непотребна старост,
в корозията на увехналите сенки
само обятията на студените камъни
ще излекуват мъката с покаяние.

 

Смелост

Пинчерите лаят
срещу орлите.

 

Азбука

Гласните букви
потъват в пустинята
на безгласните си събратя.

 

*
Не ме огрява слънчевата светлина.
Не искам и да купя изгрев
и щастие в шарени буркани.
Нека на гърба на буреносните
титанични облаци
измия гримовете
от рисуваните лица на шутовете.
И бурята нека погуби
целият пластмасов макет.
Ако следващият изгрев на природата,
бъде светлина в тунела на духа,
нека този изгрев ме убие.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments