Александър Арнаудов – Празния цвят на сърцето

Завършваме днешните публикации в списание „Нова асоциална поезия“ с най-новите стихове на Александър Арнаудов, който за пореден път вдигна публиката на крака по време на четенето на НАСП в Пловдив миналия месец. Човек живее с един орган по-малко – най-важният: сърцето на другия и любовта остава завинаги в него, като празният му цвят, който изтрива света.

 

празния цвят на сърцето

ловеца е жертвата
но любовта
не знае
кого преследва

 

второ сърце

душата живее
с един орган
по-малко

 

изтрит

сърцето залязва
с чужда светлина
нощта се страхува
че ще прогледне
в очите ми

 

космос

събирам тялото ти
под ивиците на слънцето
дланта крие съзвездия
в прегръдките
мога да обичам
цялото небе

в кратерите
на душата
две сърца
съвпадат
в пълно затъмнение
на мислите

времето минава
по кожата
на тъмно
сглобяваме света

 

сътворение

след мен
събираш
сърцето си
по пътя
към небето
което се пише
с кръвта
на децата ни

 

дом

търкаляш любовта
към бездната
със следи под ноктите
от мен
докато чакам
трупа си
да се завърне
в гроба
на живота

 

раждам любов –
изхвърлена
кукла без душа
от фабриката
на небето

 

изкушение

виждаш смъртта
туптяща в сърцето
и отново обичаш
за да не родиш

 

недостатъци

сърцето краде
спомени
от погледа
вкопчил зъби
в дъното
на душата
ще ти разкажа
кого няма да обичам

 

див

оставил раните си
в корените на живота
търся сърцето си
заровено в теб

 

вярвай

с отворени очи
ще възкресим всичко
освен децата си
остарява
само сърцето

 

близнаци

в бъдещето
разкъсано
между мен и теб
оставам цял
с тъмни очи
разделили тялото
на вселената

 

без теб

сърцето се ражда
безсмъртно
от другата страна
на второто

 

на брега

ще чакам
шест пришествия
да дойде луната
капеща под сълзите
на вятъра
да отнесе последната
дума
в очите на бурята
под кръвта
времето изтече
между тялото
на океана
и душите
света започна
да диша
където остави сърцето си

 

мост

пълзя по края
на сърцето
в думите потънали
в пукнатините
между нас

 

наградата

сърцето
е там където
страха
не се побира
в кожата си

 

дъжд

в сърцето
гасиш цигари
засядаш в гърлото
като облаци

 

виновен

светата троица
е изгнила ябълка
заседнала в гърлото
на две сърца

ангелите погребват
любовта
по образ и подобие
на вярата
в устата
на Бог

 

кремация

докато събличам
спомени
от всяка част
на тялото
вените на времето
гасят тишината
с градусите на кръвта

 

смърт

второто сърце
затваря очите
разделили тялото
от душата
в нашите градини
увяхва живота

откъснат от небето
сънят на слънцето
е забранен плод
покълнал в забрава
в пепел
от края на света

възкръсва самотата
в семето
на първородното сърце

 

пришествие

късам небето
взимам слънцето
пътят
стана задънена улица
към сърцето

 

вечно

целуваш очите
до последната
секунда
броя любовта
до второто сърце

 

вяра

когато напускаш
мислите ми
ще запомня
само думите
които не си казахме

края не съществува
отвъд любовта

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments