Най-хубавият road movie е, когато животът преминава като лента пред очите ти, за да се изниже окончателно в нищото и след края му остане само единственият му зрител – сърцето. Стихове на Васил Прасков през мъртвото лято на юни, чийто любим кинорежисьор е Бог.
студ
шофираш сърцето ми през зимата
фаровете са загасени
само снегът и аз знаем
колко те обичам
три минути преди апокалипсиса
„мамо, ето го морето“ –
тригодишно циганче
сочи езерото суходол
от прозореца на 111
бягство от училище
поетите са облаци
в гащи
които свалят
пред думите
а после пишат поезия
в учебниците по литература
софия
някой ден
по тези тъмни улици
няма да се разхождам
аз
а смъртта ми
небе
всички самолети
които не пътуват към теб
отиват в ада
за птиците не знам нищо
живот
това затишие
не знам преди
или след буря
или е бурята
сънуваме
един и същ сън
ако е кошмар
е любов
ако е любов
е щастлив
любовта е петък
в който се връщаш
от война
мъртъв
мъртвите полицаи
подпрени на патрулките
говорят по работа
април се къса по шевовете
лицето ти променя приятелския огън –
един наркоман по-малко
на маса
косата на вълка гори
хамалите пушат
изнасят мебелите на слънце
сънуваш че си жена
после казваш
просто бях жената
и сядаш на тенис масата
гледам маратонките ти
ослушвам се за цивилния свят
сърцето е пет на нула
забиваш от сервис
целувка с език
нежността ми бави думите
гласните окръглят зърната
съгласните сладнят в устата ти
между пръстите ти има удивителни
когато стъпваш по въздуха
целувам страха ти
любовта
е парк
в който
всички ексхибиционисти
са ангели
вече нямаш страх от асансьори
забравям да те ближа
между етажите на съня
да лазя
в небето на кожата
да изкачвам
потните ти длани
грешки на растежа
каза ми че искаш да заминеш
да се биеш за ислямска държава
защото няма невинни
а аз съм роден в годината
в която е убит пазолини
и още не мога да карам кола
боси
влизаме в магазина за обувки
пробват се само с чорап
но имам чувството че продавачките
гледат на това през пръсти
лъжа се
на излизане си говорим
че живеем в свят в който
хората повече никога няма
да са девствени преди брака
45-и номер
в събота
пневмонията мирише на орехи
дъждът вали
по найлона на балкона
гледам руска телевизия
:мъжете се къпят
носят дълги жълти джапанки
един евреин когото
ще нарека йохан
чете книга и се усмихва
нещата от живота
между брулени хълмове
и девет седмици
и половина
аз съм горе
на черешата
въздушна атака
парашутите паднаха в снега
полицаят пие чай
дано всички са мъртви
walk away
всяка събота
дядо ми заспива завинаги
и се събужда без ордените си
защото през 2017-а година
втората световна война
още не е започнала
магистрална проституция
събират нощем архитектите
разпръснатите стълби из града
затова сънуват – лактите си ронят
пресичат ги коли и котки
умират само по веднъж
три цвята:червено
аз не можах да се спра
ти не можа да се спреш
после си казахме
че е било
катастрофа
song to say goodbye
аз и ти
сме смъртта
на две скорости
и всяка от тях
си мисли че е
първата
варварите на кавафис
не дойдоха
дойде смъртта
но все пак колкото можахме
се обичахме
и това бе някакво решение
софия
този град е невидим
побира се в сърцето на дете
в него никой не обича
в него никой не обича
в него никой не обича
нещата които правиш в софия
когато си мъртъв
бялото слънце на пустинята
в пустинята на поезията
не срещнах никъде любов
морска болест
в окото на плувеца
като болно животно
февруарският плаж се смалява
над морето където копаят окопи
шият звезди
обичам те
мислех че любовта ни
ще остарее красиво и бавно
като нощ на музеите
а тя още не е дошла
като денят на Страшния съд
да разкараме
ненужните подробности
като живота –
смъртта е вратата
зад която няма стая
а лятно небе
под което сме
двамата с теб
Бог
има само
две думи –
любов и смърт
едната от тях
е поезия
road movie
между ритъма
и транспорта
аз съм на твоя страна
насекомите издуват предния ти джоб
вляво е закачалката
вдясно са всички
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018