Ивайло Мерджанов – Ева си легна със змията

Светът без другия не съществува и няма край, защото няма начало – нищото, в което всеки ден умираме и живеем. Продължаваме отвъд към вечното лято на сърцето с поезията на Ивайло Мерджанов, който разцепи тотално кочината на литературата по време на култовото четене на Нова асоциална поезия миналия месец в Пловдив.

 

*

този който трябваше да спаси душата ти
е твърде зает да намери себе си
пронизан от чуждия кур
на тоталното си отчаяние

 

*

ти и аз
сме децата
които
няма да имаме

 

за любовта и другия

докато не те осакати духом или убие
другият никога няма да осъзнае
що за власт му е давала любовта ти

тук е жестокостта и зверството болката
безсмислието нечовешката самота липсата
самоунищожителните пориви суицидните желания
липсата на светлина на разбиране на топлина
твоето лично не на живеенето в този кошмар
тежките симптоматики лудостта отключването й
абстиненциите към другия саморазрухата

бездната на отхвърлеността ти пропадането
отново в болката и жестокостта агонията
отказът от съществуване пропастта страхът

ненамирането на доводи да бъдеш
невъзможността да се смиряваш

дращенето на текстове безсмислено и безцелно
неописуемият в стихове ужас няма те няма ме
изоставеността ударът в самата ти същност

няма логика няма нищо умираш
постоянно загиваш няма те
това е краят на света

писва ти от всякакви поезии
мечтаеш за гроб
това е краят на света

няма те
няма ме

 

зидове гордост

години чаках
равен по дух човек
любовта ти любов
чудото се случи
то ме почупи
напълно

но разрушавай
не се отказвай

 

без теб
какво съм строил
толкова години
ако не любовта си

в душата ми не трябва
да остане камък
върху камък

нито един
никакъв
нито надгробен
никакъв
да се разруши
да рухне да се срине

всичко там зид до зида
дума върху дума
мрак върху тъмнина

без теб какво съм строил
толкова години
ако не любовта си

всичката онази гордост да се потроши
че съм нещо в болка в удари в среща в раздяла
в истините да се срива
кухата зидария на горделивите ми кости
в болка в истина да се срине докрая
помрачението на сърцето

срази и срини любов докрай
бущуващото сърце и дъждове от светлина
да падат над хладните скали в гърдите ми светлина
да няма камък върху камък да не остане там
да запустеят сякаш не са били
развалините на моя разум

гордост истини

всичките ми тъмни замъци скръбни
вятърните ми слепоти
че съм някой че съм
нещо някога бил

вън от любовта ти

че ми е нужно
онова другото
и още нещо

вън от любовта ти

извън твоята
огнена ръка
въздигаща

вън от любовта ти

извън твоите
думи мълчания
сриващи

вън от любовта ти

че съм някой че
съм нещо си
там поезия

старото безумие
древния сън
че успях в нещо
в стихове

вън от любовта ти
вън от твоята светла любов
вън от любовта ти

 

сърце и философия
школата на васил

всички лъжи които си казала
от любов към мен прощавам ги
остава да си ги простиш ти

 

свободата прохожда сама

свободата прохожда сама по зеления мокет в малката стая на живота ми
книгите са вещи а вещите са излишни отмествам ги от масата но
в книгите са идеите а идеите са нужни трупам ги на купчини
свободата прохожда сама в малката стая на живота ми по зеления
сякаш пролетна трева мокет няма те какво е свобода без теб

черните лилии в плуващото ми съзнание разцъфтяват по веднъж
на осем години психозите са по-чести какво е битие без теб
друга страница обръщаш тук и виждам че сънят ми сега е жив –
слабите и бели като снежинки бедра са твоите на дивана приличат ми

на два бели питона застинали в ленивата жега на очакването и нищото
младостта ти беше успешно явление говори смъртта и ясно чувам я
младостта ти бе добро бягство към мен тъй шепне ми тя скоро идвам
два бели питона застинали в очакване на вечното нищо тук и сега –

дъждовното ухание на букета от надежди вдишвам все още свежи скоро
идвам спасение ще има скоро на стената в нишата на стаята ми слънчев
лъч пролука осветява натюрморт с кана сребърна фруктиера круша и
черни лилии в съзнанието ми разцъфтели веднъж на осем години в нощта

скоро идвай твоята усмивка е единственото ми спасение едничкото ми
избавление от проклятието и грубостта на съществуването хищно
като ято сури свине бесни изтривам това сравнение с хлебната

гума на дядо чупя го молива послепис красива си подобно
на съзвездието от милосърдие в разплаканите си очи блещукащи
с перлените сълзи на радост не бих казал но и тъга не е това е
всичко що премълчах в затвора на поезията & думите преди да те срещна

 

кажи че си птица

живота ми е кръг
около блатото победи
и не съм птица
маски с пъстри имена
на човеци и хора

маски на птици

ето го и усещането
че си никога разбран

не си бил истина ти
заключена врата бил си
тъмнина си останал
не си казал пет думи
на език човешки

хващаш самолети
стопираш автомобили
разпъваш палатки
върхове катериш

маска на птица

никой не призна никога
слабостта си нито
сломеността на сърцето си
нито че са обречени
всичките му усилия

няма спасение за нас

пиша съкрушен съм
и казвам тук обичам те
но в проклетия текст
е оголеното ми сърце

до един всеки за себе си
бойци птици маски

блато около нас човеци
блато и в нас докрая
всеки за себе си съм
победители бойци
полудели в тежко сражение

не с любовта си а
със себепрезрението
към маската птица

остава ти самота
любов маска е било
не бях птицата литната
над блатото маските

птицата която
не сме били никога
която няма да бъдем никога

 

носил ли си някого в душата си

обичам нощта – напомня ми всеки път за смъртта
обичам мълчанието – напомня ми мрака в действие
обичам това че не те ебе за мен – напомня ми любов
връзката е духовна – думите са ти удари в стомаха
любовта е възвишена – сълзите не ги вижда никой

платон би се гордял с мен –
единствено болката тук има плът

 

не мога да спра само теб

по-лесно се спира
морфин и никотин
отколкото ти да си
заминеш завинаги

 

der untergang

трябва ли да празнувам
пиян всеки стих сякаш съм
превзел с огромни жертви
райхстага на душата ти

 

моите уважения

обичащите са
най-големите глупаци
на тази планета
трагедията е че не са глупави

 

dead end

илюзията че не си сам
е създала най-много стихове
и е заровила
всички повярвали

 

поет /на васил и ивона/

ако не знаеш какво е черна депресия
евентуално с психотични елементи
побъркване или тотален срив

издавай книги
и не се пиши поет

 

на познанието, жена му

не й обещавай вечност
обещай й че вечността
ще й го сложи завинаги

 

чукай го без да му говориш много

поета е прав – жената
е най-вече себе си
когато те блъсне на стената
и те чука накрак
обаче оттам нататък
започва поезията за нас пич
често доста мрачна тъжна
нерадостна и тежко философска

 

концепт за време

за какъв май
дрънкат поетите
в душата ми
е зима цял живот

 

неуспешен завинаги

поезията не ти е
корпорация задължително
веселие оставам
неуспешен завинаги
запази хумора за тесните кръгове
връзката (поздрави на еди)
с обществото (същия еди да)

тоя път се
скъсва

 

винаги съм знаел че имам само думите

а когато имаш само тях самотата пише
най-красивите си стихове които любовта изгаря до един

в крематориума на сърцето ти

 

плът

тялото ти е небе
но идва деня когато
калта ще познае своите

 

диво сърце

сърцето ми разрушава
всяко щастие в душата ми
освен изкованото в сиянието
на собственото му страдание
миг покой и умиротворение
тиха радост без възторг

 

за голямата раздяла на смъртта и сълзите

Господ разделя за кратко
и събира завинаги

 

youll neva walk alone

пази крилата си
в ниското
всичко друго
е самота

 

страх да няма

да не те е страх от любовта
обичащите са безсмъртни

 

икона

сърцето ми в тихо сияние
проядено от дървояди
продължава да бие
за теб
за теб
за теб

 

смъртта зимата и мрака

ме пощадиха и тоя път
знаеха че не ги долюбвам
а ти разбра обратното
и милост тук вече няма

 

един кур не е достатъчен

дадох ти сърцето си
ти го изнасили и замина

 

никога

не се влюбвай по стихове на някой
може да се окаже че е поет
а те са безжалостни

 

*

трагедията не е
в неполучената тя
е в недадената любов
това е самотата ти в чист
вид диамант кристал от
самота и пустош не
плачи провалих
се обичам те

 

*

няма значение обесих се
на червата си в името на последното
място докато затварят ковчега наблизо
някой си спомня че бил обичан
извинявай че не се усетих по-рано
по-рано не го осъзнавах
на масата картофи поезията
лисната като чиста вода
над лайната

не ме спирай никога повече

 

дом

тук на земята има
единствено вкъщи

дом
няма за никого

 

*

самотата и смъртта са
твърде реална опасност
за да е нужно
една любов да се плаши
от думата завинаги

 

история на слънцето и не всички сълзи

те не вярват плъзвам се по острието на ръждивите мърляви улици
тук посоката е единствена от сивотата на унилата жега
през пролетното ти отсъствие към сините мечти подлез мръсен
приличен на зона военна символ на срутената отдавна
революция човек е непоправим сумарното познание
за другите отчуждава неизбежно ще живеем за изключенията
ти си изключението да съм жив ти си път и чиста вечност

бронята ми няма да издържи и това попадение
кумулативен снаряд любов никога не съм се разделял с теб
никога не съм съществувал никога не съм живял
няма и да умра безсмъртни са всички стихотворна измислица
ли не бих го твърдял уверено няма смърт живейте в дом
и не ще рухне той тарковски арсений живот живот
проточен суицид чиста дефиниция на нищото е нощта

какво блаженство е мрака не те разбирам духом съм нищ
изброи ли им корабите в залива на бялото безсъние обичам го
спиш малко и отново си на пост тревожно духче трептиш в светлина
докато репетирам скока си в небето виждам само теб
каквото и да става никога не се спирай помни спасението
избавлението не мен тук залагам душата си обещаната
безконечност в нас е каквото и да става не спирай да летиш не вярват

любов е това

 

по пътя

нека керуак се разкара
вече не търся пътя ясно е
че всеки път без теб е празен
всъщност стана точно обратното
пътя намери мен и в края му
(като истинско начало) си
само ти и никой друг

 

*

по-скоро ще изгубя
окончателно
душата си отколкото теб

 

на талантите сбогом от мен

надменност е чертата
която прави срамна
титлата поет

 

неиздадените книги

ти написа три книги с богохулства
аз се пазих

и написах пет.

 

онзи февруари

ти дойде и ме съживи
сега съм лазар който
болката от живота
връща обратно в гроба

 

изведи я към светлината Си

Боже мой
искам пръв и пред нея да мина аз в смъртната тъмнина
със светлината на моята душа ако трябва освети пътя й
и като кораб по вълните на вечната нощ да й стане душата ми
изведи я към светлината Си
нека сърцето ми стане за нея стъпало по пътя й до светли небеса
изведи я към светлината Си
нека първи ме грабнат смъртта и тъмата нека тя да живее с любов
нека за нея лумне сърцето ми там да я пази от мрак и от ад
осияй с моите сълзи светлината по пътя й
да се не уплаши сърцето й от мрака и демоните
за нея душата ми кораб да стане на битието през тъмната нощ
кораб за нея да бъде душата ми в нейния път по нощта на живота
изведи я към светлината Си – тя да живее в любов
нека сърцето ми стане за нея стъпало и първи да срещна аз твоите стражи
тя да пристъпи с ногата си към спасение дори на сърцето ми ако трябва
изведи я към светлината Си
нека първи ме грабнат и смъртната пръст и тъмата зловеща на краят
нека първи в гроба да сляза и на злото слугите първи да срещна оттатък
нека най-страшния път аз преди нея да мина
и да стане за нея стъпало сърцето ми яркото слънце
като светла искра от смъртта към спасение аз да я водя
към спасение с нея и път като с пламък в нощта да й соча
нека стане душата ми светла за нея посока лъч или знак за небето
аз да горя в тъмнините на ада
пръв да премина най-страшния път за душите
аз да премина пред нея и моят дух и душа освети осияй
тъмнината на пътя й с входа на смъртната пръст над звездите
изведи я към светлината си Боже отвъд и докрай и нагоре
да се не уплаши душата й от мрака и демоните
нека пръв и пред нея ги срещна оттатък на мрака велможите
аз да я водя и пазя на пътя из тъмната смърт до небето
аз да я срещна на изход и вход
изведи я към светлината Си
пази я съхрани я за спасение но нека светлината я стигне
изведи я към светлината си Боже Господи мой

изведи ни към светлината Си

 

откровение поету

не се вълнувай
кой ще те чете
след апокалипсиса
от теб се иска
да страдаш
пишеш и умреш

 

ти си слънцето

което свети за всички тях
само аз съм слепия
що се усмихва в тъмнината
обича те най-много
и няма да те види никога

 

ти каза: летим

отговорих ти да – летим
но знаех че ми остава
само пълзенето до гроба

 

изоставянето

се случва само веднъж
и оставаш изоставен завинаги

 

жени

любовта е единственото
което те не ми простиха никога
как да намразя твоите
паднали земни ангели Господи
та те са тук за да ме убият
и да ме върнат обратно в любовта Ти

 

хладен извод в заключение

кога любовта е спасявала поет
тя е способна само да ги накара
да се обясняват
как са обичали докато умират
и как са умирали докато обичат

 

*

ако в стиховете има сила
това е силата на отрицанието
на целия свят и живот
в този му вид

 

и нищо друго

дванайсет дни по-късно
абстиненцията по теб ме удря

дните не спират
дните ги няма

виждам вечността пред себе си
като златен купол на църква

накъде да се върви
когато от любовта не може
да се избяга никъде

може би само там където тя
продължава завинаги

и няма смърт
и няма самота
и няма страх

теб мога само да те обичам
и не ме питай има ли вечна или няма
оттатък има само любов

и нищо друго

 

сьора

аз съм точка в картина на сьора
сам съм и всички около мен са сами
отвън приличаме на цялост и заедност
но всичко всъщност е ужасяваща самота

 

ecce homo

без теб имам другите
оставането в историята
поезията и целия свят

тоест – нищо.

 

какъв апокалипсис чакате

без теб този свят
не съществува

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments