Слави Томов – Blind love

Работата на писателя няма нищо общо с журналистиката. Журналистът пише материалите си, като не влага чувство или влага по-малко чувство, за да ги направи по-атрактивни за читателя, докато писателят /ще го кажа с клише/ си оставя там душата, сърцето си оставя, енергията. Докато пише, той буквално трябва да бъде физически силен. Аз поне така правя.

 

Слави Томов

 

Blind love

Сутрин почти винаги като се бръсна се порязвам с бръснача. После се заливам с афтършейв. Сълзите на страданието при мъжете. И в епилога – откъсвам парченце вестник и го слагам на раната. Аркади и тремори причинени от потиснати удари. Con amore

 

*
В състояние съм само да оставям бележки под линия на raping a save на swans , когато в някаква брутална алегория омацан със секрети от орални падения, бършех пръстите на ръцете си със страници от библията. Прости ми Небесно отче болезнените κάθαρση в онези възпалени зимни вечери. Нека говоря за все още несвършилите цикли на belas prostitutas, които оставяха божествено красиви дантели из белите хотелски чаршафи, а аз в някакъв пиянски кантос, сцепен и смален се влачех дехидратиран около мъгливите докове, които може би само david sylvian може да опише

 

*
Има courtesans те цакат за час с едно „облекчаване“. Има такива, които и времето ти губят. Знам аз професионалистките. Винаги носят в себе си вазелин, понеже в любовта трудно се прониква. Един моряк ми казваше: Отидеш ли по курва , първо трябва сам да се оправиш. Понеже някои гонят време. Аз намерих иначе нов бордей до пристанището. Намерих го аз и там срещнах Луиза от Соф.

 

Бургаски реквиеми

Ходех гладен, крадях консерви и книги, и четях около Петроленото пристанище. Господ ме гледаше, ама аз не исках да го гледам. Пиех из кварталните барове, зяпах боксови мачове и хич не ми дремеше за жените. Много бях щастлив. Един бандит ми носеше скариди и риба, и с тях посрещах сам празниците. На свещи. Свещи. Палех свещите в празни бутилки от бира. Палех ги, пиех и си говорех или с Божията майка или със Свети Jean Genet. Старият криминал. Сутрин се къпех със слънчева вода и когато обикалях близката eclessia catholica показвах среден пръст на младоженците или на Падретата от Варшава. Така си я карах аз. Следобедите ходех да плувам в морето. Плувах в морето и като ми омръзнеше се чудех коя мацка да преджобя. Преджобвах ги. И след това им пращах ириси. Путки заспали. И понякога четях непреведени неща на Fante, и както си ги четях, правех от жените курви. Майка им да еба. На една предложих 200 кинта да я овъргалям.
Имах пари. Да я овъргалям в Ателието ми , но тя ми каза че съм бил простак.

 

Казабланка

Мога с часове да описвам красотата на аркадите причинени от ледения вятър по лицата на среднощните центуриони с инстинкти на bandidos, за мандаринските им поклонения в бижутерийните магазини, транзитните казина с двойни килими, заради шума и магистралните мотели от сънищата на david lunch, където красиви cortesãs com o olhar das mães de Deus лекуваха със слюнка тъгата в очите на моряци от пристанищата на Одеса, Marseille, Casablanca и Рио. Прости ми Jenet, заради бруталните удари, които нанесох на онова момиче с очи пълни с melancolia líquida, прости ми метафизичните оргии, когато заточен из падините на депресията и самотата бе свидетел на метафизичните ми оргии с красиви жени – пълни с високомерие и цинизъм, които ме преджобваха и крадяха от спокойствието на сънищата ми. Ирма. Анастасия. Рокси. Луиза. Прости ми пиянските метанои, когато сам се молех в някаква въображаема Гетсиманска градина до доковете, а над мен кръжаха серафими с инстинкти на убийци. Моите ступори и бягства. Ирма и аз. Изхвърлени и унизени из полупразните галерии пълни с холограмни херостратовци. Рокси и аз. Пошли и смалени. Омацани със слуз и вазелин, когато мечтаехме за някакъв наш бял Танжер. Луиза и аз. И как Луиза лежи върху гърдите ми и аз си играя с крайчеца на ухото и Жан , а около глезените ни омотани jasmim e íris, и ние: гладни и тъжни, инфектирани от любов в несвършващите следобеди, пълни с изгорели билки от силното слънце в някаква терпентинова канава. Анастасия и аз. И елегантният ми ленен костюм. Панамената ми сламена шапка и белите ми обувки с тънки шикозни подметки. Как двамата вървим стеснени от деня и живота. Някъде на юг, някъде около яхтеното пристанище

 

*
Днес си купих елегантни мокасини на Zara. Нов кожен портфейл и бяла риза 100 процента cotton. Отидох и на стилист да ми направи coiffure. Скоси косата ми в тила ала Justin Jones от And also the trees. Купих си един литературен журнал и го пъхнах в джоба си за по-голям шик. Силен афтършейв , който възпалява и прави неспокойно либидото на красивите жени около баровете до пристанището. Сложих си и вратовръзката на Valentino, с която Angela ме харесва. Седнах в един бар и си поръчах студена бира. Нагласих на телефона си Bill Evans и вдигнах malijane /тост/ за моята Мелинда. В ада да гориш предателско създание. Изгуби ме. И отпих от бирата

 

*
Вътрешната ми красота е способна да прикове някой кучи син за китките с машина за пирони на някоя хотелска врата или да отрежа ухото на друг скапаняк без да се замисля. Но, преди минути се връщам от един бар. Сам. Натровен с aporias. И гледам на асфалта таралежче. Видя ме. Сви се. Наведох се. Погалих го. Казах му: хайде, миличък, тръгвай, ще те смачка някоя кола. И то заситни. Просълзих се. Исках да кажа, че Michael Gira в raping a slave не се шегува

 

Sketch For A Summer

Ако се опитам да покрия с черния воал на отчаянието, униженията и самотата дълбоките юлски следобеди с мирис на водорасли и лавандула, ще излязат наяве безцелните ми нощни скитания из баровете, блъскани от ледения нощен вятър, primitive painters на Felt, книгите на Jean, които втъквах зад токата на колана си, за да ме пазят от високомерието и любовните инфекции на красиви момичета от София. Нека разказвам, как свит на две циврех в скута на жена – наранен от друга жена и в паузите със силни удари потрошавах метафизичните огледала по стените, чиито дъна бяха пълни с апориите на някаква болезнена страст. Нека разказвам как изтървах светлото в дните, а в сънищата бягах с полепнала риза от пот по гърба срещу тълпи от туристи, които искаха да ги упътвам,onde fica a igreja, onde estão as docas azuis? На теб дължа Адриана може би живота си, в онзи хотелски южен бар, когато разговаряхме на елементарен английски, потънали в някаква тропичност на мълчанието, когато не можехме да намерим точната дума започвахме да ръкомахаме, тежки пладнета заразени с метафори от Char.

a tre.

 

*
Когато чух за първи път Children of God на Swans изпаднах в шок, заточен между градската selva и петната от петрол – небесни стигми върху повърхността на морето. Не мога дори да определя периода, помня някакво хининово лято с лек вкус на сънотворни и алкохол – κάθαρση-ът , с който изживявах болезнените аркади нанесени ми от продажни жени. Помня следобедните мантри в Our Love Lies на Michael Gira : унизен, слаб, с тремори в крайниците, размитите сънища, в които се явяваха Artaud или Bacon. Помня обривите по шията и слабините ми от застоялото слънце, помня инфекциите в уретъра ми, които носеха имената на чаровни момичета, помня библията, в чиито страници пъхах визитки на куртизанки или пари , които задигах от по-възрастни жени из баровете до пристанището. Когато не можех да заспя, ставах да пиша, пишех бос, не пишех, пишех, не пишех, пишех, по-скоро разкъсвах листите и след това нови тласъци на някакъв болен вятър, който зачервяваше лигавицата на гърлото ми или ме караше да се сбия някъде с някого. Така мина първото лято след заминаването на Луиза. Една вечер забих при Жанета, Жанета беше много по-голяма от мен, занесох и цитрусови плодове, занесох и бира и вино, целуна ме по скулите, каза че приличам на мориск, вкара дланта си зад токата на колана ми, слушахме Frédéric Chopin и зяпахме дъното на морето. Легнах по гръб, Жанета свали обувките ми, свали тирантите ми надолу, ризата, панталона, чаршафите миришеха на лайка и домашен сапун, сънувах, не сънувах, далече от среднощните тоалетни с вид на изповедални. Накара ме да затворя очите си, затворих очите си, отворих очите си, беше тъмно, беше късно, по улицата бръмчаха пияни моряци и бандити, думите им бяха брутални и мръснишки,não há cura para a solidão

 

*
В небесните локали до доковете се представям като Кристиян Larsen. Заучавам мръснишки сленг от комарджиите, моряците и бандитите. Килимите са двойни, заради шума. Един коктейл е 50 кинта. Разговор с куртизанка – още 50 кинта. Свикнал съм на подземните дихания с мирис на ванилия, лубриканти и алкохол. Свикнал съм след епилозите на половите актове по-скоро да ръмжа, понеже трябва да бъда дискретен, отколкото да давам зрелищни кулминации на нагона си. Нека говоря за Рокси, която имаше навик да слага длани върху коленете ми в индиговите фантасмагории на подземните барове – които наричахме: среднощни изповедални. Рокси, която в промеждутъците на сеансите четеше Camus и с показалец намазваше с внимание небесната порта с вазелин. Чувал бях от Бургаски bandidis, че боксьорите го слагали върху аркадите си. Рокси и аз. Потънали в плюшени сепарета с цвят на вишни в някакво среднощно безвремие. Рокси и аз. Която искаше да я омъкна от pimp- a и , и да заминем нелегално на някой риболовен кораб до Танжер.
Рокси и аз. С откачените художници в Б., които пръскаха малки състояния за облекчаване на либидото си. Някъде, някога там, около южните плажове пълни с митове за нощни гмуркания и любовни игри на делфини

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

 

 

Comments

comments