Марин Маринов – Цветовете на морето

От сън в сън се търсим в цветовете на морето. И сърцата ни като вълни потъват в тъмния блус на есента.

„Друго не остана,
освен смиреното изкачване до стария параклис“

Представяме ви най-новите стихове на Марин Маринов, един от най-силните и ярки автори на списание Нова асоциална поезия.

 

ЦВЕТОВЕТЕ НА МОРЕТО

Утре ще отплаваме.
И сигурно ще разберем посоката на звездопадите,
знака на отломъците вкаменена светлина
върху вълните.
Цяла нощ луната стъпваше в съня ни,
смехът не свършваше
под окачения фенер на мачтата.

Но кой смени цвета на морето?

Сутринта,
черно от ударите на тежкия вятър,
отново ни заключи в онемялото пристанище.

Друго не остана,
освен смиреното изкачване до стария параклис
и да се промъкваме сред толкова молитви,
втвърдени между скръбните стени,
да палим доверчиво вощеници –
да спре морето,
да се укроти.

МИГ НЯКАКЪВ

-1-

Това време – не го разбирам,
от кога са го измислили, а не обяснява нищо.

Гледам младият човек,
който е тръгнал нагоре към хълмовете.
Ще ги прехвърли, после ще се заизкачва по сипея
към билото на планината.
Къде отива, защо го прави –
и друг път съм го виждал в тия часове,
когато с вечерта пристъпват шепоти и сенки.
Не зная как минава покрай мен със тях,
без да го усетя,
сякаш мокри водорасли за миг полепват по лицето ми –
после е в подножието на височините.

Трябва най-напред да прекоси акациевия пояс,
нацъфтял сега, с кошери във ниското,
по-нагоре тъмната трева започва да жълтее.
Помислих си, дали да не помогна защото знам пътеката,
но сигурно ще ме изгледа насмешливо
изпод побелелите клепачи.
По-добре е да остана тук, пред къщи
и да гледам чезнещата фигура в далечината.

Сетих се за младата жена,
с която се познаваме отскоро.
Тя дойде у дома
в ония дни по Христовите празници
и като навиваше на пръста си невидимо кълбо,
сякаш теглеше нишките от здрача,
ми разказа тъжната си история.

На тръгване прошепна, като че на себе си:
„Дойдох насам да погледам морето,
от тук се вижда добре, особено от хълмовете.“

-2-

Камбаната на църквата напомня за вечерня.
Както всеки път продавачката на свещи е сама
и все пак ще запали няколко
в пясъка под свещниците до олтара.
На кой да каже нещо, с кой да разговаря –
богомолците си тръгнаха по Велик ден, в неделя.

Стоя на влажните дъски в предверието,
гледам сгърбената сянка край колоните
и си мисля:
„Какви ги върша в тия мътни часове,
с тия хора,
по-добре е да се прибера в стаята си,
да послушам музика
и да чета.“

ТАКА, С ТЕБ

Северно сияние
върху снега по хълмовете.
Слънцето наскоро е залязло
и теменужените сенки полягат край дърветата;
светлината се е притаила тук,
не бърза да си тръгне –
само счупеното клонче от леда
по бадемовите силуети ми подсказва,
че е възможен, все пак,
звук някакъв в това затишие след залеза,
в пейзажите на синята привечер.

И гласът ми, сам, залутан в снеговете:
„Студено е,
така студено ми е с теб,
под хълмовете свечерени в моя дом.“

*
В очакване на утрото оставахме на дрейф.
Поклащани от тъмните води,
усещахме как лепне тишината
и вкаменява сетивата ни.
В квадратното око на кубрика
луната се изкачваше по вантите.

В дълбините на съня ми
брегът се приближаваше с познатите скали,
в които се разбивах всяка вечер.
Търсех се по цели векове,
не можех никога да се завърша.

Падаше мъгла
и оставах вкоренен във тишината.

П О Л Ъ Х

-1-

Усетих полъха на есента –
безкрайността й покорява,
дърветата, като човешки същества,
наредени дишат и се удивляват.
……………………………………………………….

Слънцето позлатяваше вече близките ридове до брега, разораните ниви чернееха под склоновете и нямаше нищо повече от резливите пориви на морският вятър, от бягащите сенки по водата и тихото плъзгане на корабчето ни в заливът на Гълъбите.
На близо миля пред нас, под отвесните скали с кафеникавата патина на времето, морето дишаше дълбоко, глухо, а неумолим водовъртеж клокочеше чак на повърхността. Виждахме и входа на подводната пещера, тъмен вход, който никой не смееше да доближи.
Двойка морски гълъби, останали от цялата колония, гнездяха в голямата пукнатина над пещерата и от корабния нос се виждаха две пърхави неясни петънца по късните отблясъци на залеза върху скалите. По на юг белееха останките на изхвърлена от бурите гемия; от там се стрелна сива сянка в здрача и пърхавите петънца се шмугнаха в пукнатината. Излъсканите от солта и ветровете й ребра се протягаха от пясъка нагоре, с дълбоки белези, с тук-там оцелели борови дъски по изящната линия – притихнал спомен за щастливи плавания. От пречупената мачта все още стърчаха парчета от платното и няколко усукани конопени въжета. Не беше тъжна самотната гемия, нито покрусена – просто си почиваше.

Капитанът Ставро пръв видя от мостика големия пасаж – плътна, жива река, дъга от надиплени вълнички в залива.Корабната камбанка зазвъня. Димитрото изохка от кърмата и тежкият мраморен камък, с въже през средата, излетя от ръцете му и цопна във водата. Мрежите се занизаха след корабчето, железните халки запотъваха една след друга , а белите тапи останаха на повърхността да очертаят затворения кръг около алая.
Тогава бората ни връхлетя от север. От начало, като че подсвирна. Дъбовете по крайбрежието шумнаха и чакалите захленчиха в гората. От някъде извика елен.После изтрещя светкавица, та чак скалите заискриха. Корабчето ни подскочи от удара на първата вълна, пропадна рязко и се заби със стон във втората, сред луд водовъртеж и пяна.Тъмната вода се сгромоляса върху палубата, помете ни като песъчинки, залепи ни по бордовете, оплетени в мрежи и въжета. Видях за миг, докато се премятах през поплавъците, капитанът Ставро да завърта бясно руля и мъничкия Марти на мостика до него – вкопчен в леярите, стиснал устни, сериозен и много уплашен. След може би миг или толкова, колкото можех да задържа дъха си, водата се изтече откъм слипа на кърмата, после всичко наоколо застина, сякаш че се озовахме под свода на подводната пещера.
Само две вълни. Нищо повече.
Огледах се –
невнятна тишина ни беше потопила
и навсякъде витаеше
проникваща до костите студена тъмнина,
дори водата не помръдваше като в черно езеро.

+/бора – внезапен, силен северен вятър/

-2-

Мина време.
Ловихме акули в дълбоките води на ръба на шелфа,
закотвяхме се във пристанища, спирахме покрай лагуните на ниски брегове, с бял пясък и трънливи дюни,
да накъсаме листа от смрадлика за ожулените си ръце.

Беше август и пасажите се пръснаха от горещините.
Светлините му не са така добри
като по склоновете на родните ми хълмове,
топли и щадящи;
тук са хладни и отвесни,
и острите им отражения по пладне ослепяват.
Веднъж осъмнахме в чужд залив, Енеида,
оттатък нашето море –
цяла нощ теченията ни влачиха на юг със мрежите
и нищо не можехме да направим.

Островърхо минаре се извисяваше над някакво селце в далечината,
синкава мъгла приплъзваше като в калейдоскоп пейзажа,
но се виждаха каручките по пътя към морето
и закотвена гемия близо до брега.
Вятърът довя насечения говор на познат език,
макар неразбираем, горестния напев на мюезина,
виждахме и прахоляка на пристанището –
сигурно товареха дървени въглища за градовете.

Приближиха малки лодки с екипажи като нашия –
брадясали усмихнати, поискаха си по цигара
и подадоха бутилки вино,
тъмно и гъсто като от нашите лозя.
Прехвърлиха и малко буренце с маслини.
Мустафата – капитанът – дойде по въжената стълбичка при нас и се прегърнаха със Ставрото,
ухилени до сълзи.

После махаха като обърнахме на север,
навеждаха глави с ръка върху гърдите,
докато се скрихме зад носа във нашите води.
…………………………………………………………………..

Август превали, наровете вече зрееха,
а лятото не свършваше.
Вечерникът довя откъм градчето чак до пристана
аромата на смокини, шум и глъчка от дворовете,
къщите белееха със стълбищата си,
облечени с варовикови плочи.

Тук спряха,за да се напият със вода душите ни,
да отмием солта от лицата,
да открием пак живота си във крясъка на северните гъски,
в ятата жерави, които шумоляха над главите ни
и дълбаеха сърцата ни с крилете си.
Не знаехме къде да гледаме – в морето ли,
което ни раняваше, в дълбокото небе ли,
така издигнато и синьо,
цял ден със звуците на отминаващите птици.
Открихме пак живота си, помилвани и опростени,
останал в подареното ни плаване.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments