Юлия Радева – Градушка

Животът е градушка, която убива пролетта в нас, за да възкръсне вечното лято отвъд. Започваме днешните публикации в нашето електронно издание с най-новите стихове на един от най-радикалните романтици в Нова асоциална поезия – Юлия Радева.

 

*
Счупено клонче
с току що вързал плод,
Между тревата
току-що поникнала
разпилени семенца от маргарити –
тези дни би градушка,
видях живота си.

 

Пия буцата пясък,
по челото ми кръв,
нощта – в коловоза на мрака ,
пропадат усмивката чашата вазата
цялата маса…
мъртва пчела тъне в забвение в последното захарче.

 

*
Пия, пия
на едри сочни глътки
в ритъма на тъмното кафяво
коняка впил се в ударите на сърцето
бързам да прескоча тъжния привкус на алкохола
който свършва
и се вкопчвам в градусите
шейсет години чаках и те търсех и сега
в тази снежнобяла пролет стигнах.
На масата сме – ти и аз
а брат е алкохола
разстила градуси по тялото ми
и очите ми искрят
заключвам те и чашите така остават
с тръпнещите устни, казаните думи
тръпчивия красив конячен вкус
на алкохола – след който се прераждам
за пореден път.

 

Сега, на мястото на убитата птица
земята е в мъртвото хлътнала,
и ме тегли всеки ден пътеката
точно там да стъпя,
по лицето ми две тръпчинки се целят в сълзите ми,
ненаситно жадно преглъщам капчици въздух,
търся поне перце от гърдите ѝ
за да върна
на небето
ритмичното дишане

 

*
А аз бях пияна и жива
и гола в твойте ръце…
Жак Превер
.
….а, ти не знаеше какво да правиш с мен
и Рим не знаеше – къщата
смаяна от твоето присъствие
и пицата със чери, Боже колко беше вкусно…
живота се измъкваше блестящо нежен и наситен
по улиците, старите стени и камъните тромаво
се връщат спомени,
ръцете ми прегръщат въздухът
въздухът на Рим е малка крехка стая,
до прозореца е моето последно – „тръгвам…“
дали ме мразеше или обикна силно
вече нямаше значение,
билета самолета тротоара куфара-буквара
за една любов огромна, вечна
ала…..
А, Рим единствен, ням свидетел на капризите ми
егоизма, моето последно Gracie amore mio…
не си дължим дори трохи от думи –
пред теб си дадох дума, исках да родя дете…
Пред Бог?- Не съм те дала.

 

Ти си новият гроб, и си кръста
на който крия две имена
ти….и любовта ми

 

Пораснах тази нощ… говорих си със Господ
и плаках…
Приседна тихо до съня ми и ме погали
а дланите му в кръв
а, аз заспах… обичана за първи път

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments