Симеон Аспарухов – Шепот

Думите са най-силни, когато се шептят, донесени от дъжда и събуждащи сетивата, хората и влаковете си приличат, а рамките могат да бъдат разрушени единствено с цветове. Всичко това в майските стихове на Симеон Аспарухов на страниците на списание Нова Асоциална Поезия.

 

Ива Спиридонова

 

ШЕПА ШЕПОТ

Когато вали,
с дъжда капе болка.
Водата от нас трие,
мъката свлича, срива
и с нея се сливаме,
докато не открием
поне една шепа шепот
с тайни, с копнежи,
тук неизсипани,
тук не говорили,
непожелавани отговори
в облаци над главите…

Когато вали
достатъчно е и толкова,
че понякога да сме ние,
като трепети от коприва,
за да не си отиваме.
От себе си да отмием
поне една шепа шепот.
Наежили се в стремежи.
Да ги приспиваме!
Да поговорим?
Най-сетне да се отворим,
да се преместим в дъгите…

И да вали!

 

ИСКАШ ЛИ?

Искаш ли
с мен ти да преплуваш,
да скочим отвъд
предвидимото,
да изкашляме,
колкото струваме,
туристи да сме,
в невидимото?

Да извървим
всичките океани,
нетърсейки хора
сред ширини,
без нужда с тях
да сме събрани,
да гасим ослепителни
светлини?

Можем ли на времето
да гостуваме,
да свличаме поредици
отчаяния,
преструвайки се
как така ликуваме,
неочакващи приеми,
без подаяния?

Можем ли оттук
сега да си идем,
преди да сме събрали
очаквания
кое от всичко
ще наречем свидно,
преди диагноза.
Преди заразяване?

Може ли из Вселената
да пътуваме,
без за миг
да се отместим от стола,
да не е спомен,
да не е и сънуване,
да сме ние
и да сме извън строя?

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments