Валентина Йотова – Йероглифи в небето

За нас е удоволствие да започнем днешните публикации в майския брой 11 на електронно списание „Нова асоциална поезия“ с телеграмите и йероглифите в небето на Валентина Йотова – нежен, красив, метафизично изплъзващ се на грубата, пластмасова рационалност на постмодерното ни съвремие, класически стих. Четете в рубриката ни –  „Нова асоциална класика“.

 

НЕБЕСНА ТЕЛЕГРАМА

По синята хартия на небето
рисувах щъркеловите ята
с парченце златно въгленче, което –
догаряща, ми подари нощта.

И облаци, които още спяха,
и вятър, който утрото преде,
контурите на дядовата стряха,
сакъзчето и вехтото перде.

И троскота в запуснатата нива,
синджира, който нищо не държи,
пчелините – олющени и диви,
и паякът с торбичката лъжи.

И после пратих писъмцето горе,
дано и Господ-Бог да прочете
как липсват му добрите хора
и боледува празното селце.

 

ПЕРО ОТ ПАДНАЛ АНГЕЛ

Печален е онзи ден
в който от пръстта ще възкръсне
виновният, за да бъде съден.
Затова пощади го, Боже,
милостиви Господи Исусе!
Дай им вечна почивка!
Амин.

Със зората пристигнал, край порта и покрив порутен
китка здравец оставих, усукан със слънчеви нишки,
та – когато градът се окъпе из бъдното утро,
даже спомен да няма от болки, тъги и въздишки.

Да забрави как хлипа вдовицата свойта несгода
и дечицата дребни да има с какво да завие,
да прогледне слепецът, а хромият пак да проходи,
и да пуснем във шепата на печалния просяк магия.

Да се кротне градът – да изпушат комините тежко.
Да измие дъждът от чернилки и сажди площада.
Да обърне най-сетне народът очи към небето.
… Ала някой извика: – За крилата му давам награда!

И тълпата се свлече над грошове, целунали плочника,
изведнъж ослепя, полудя – сякаш бик пред червено.
И потече на черни катрани, завря, заклокочи –
и с ръце нечестиви начена да къса – от мене.

Свих на шепа душа – и, по-дълго, отколкото трябва,
вѝ луна – пълноглава! – подпряна на мрачния хълм.
И олеквах – и гледах как градът – сякаш в буйно пиянство,
със перата ми кичи на арките облия гръб.

Оголял и безкрил – приюти ме, самотна, гората.
Над очите ми сянка се сурна – и мрак се сниши.
И заспивах аз – все по-далече от Бога – бездомник във Рая –
аз – последният ангел, дръзнал грешния свят да спаси.

 

ПРОПУСНАТА ВЕЧЕРНЯ

последни есенни щурци – непоправими трубадури
Иван Николов

Вечернята пропускам често аз.
Но тук щурци отдавна не пригласят,
щом стапя слънчицето златен тас
по залез като захарче в меласа.

Ще плъзне тънки пръсти вечерта
по струните космически на здрача.
Загърбих вече грях и суета
и не дойдох сега да ви оплача.

За мене беше чест да съм сред вас –
непримирими звездни трубадури.
които споделиха с тъжен глас –
да си свободен значи да е трудно.

Неверен и лъстив човешки род!
Така ли лесно песен се забравя?
А в мен вибрира дълго тих акорд –
с невзрачни ноти в петата октава.

И помня – каза тя: Недей да спиш,
допий си чашата със чай изстинал.
Далеч е Бог. След мъртвите щурци
навярно тази есен е заминал.

Недей сънува хляб и светлина –
защото всички ангели са луди.
Сега, заспиш ли – утре сутринта
дано да има кой да те събуди!

 

ЙЕРОГЛИФИ В НЕБЕТО

Е, стана време да си тръгвам.
Животът бе немилостив.
Навярно ще ви пари – въглен,
стихът ми – драснат с чер молив.

Жената, любена от мене,
гнездо си сви в не знам чий дом.
И вече чувам я да стене
в легло без капчица любов.

Тя, знам, ще изгори писмата,
които носят моя знак,
за да не тръгне по-нататък –
щом падне мрак… щом падне мрак.

Приятелите ми проляха
над гроба вино и сълза.
Но ето че се разпиляха,
забравата щом пропълзя.

Среднощ – когато се овълча,
ще спрат звездите да шептят.
Аз бях готов да се опълча
на всяка мерзост в този свят.

И затова не бях удобен.
Дори и мъртъв – ще съм пак.
За мен изтрийте всеки спомен.
Щом падне мрак… щом падне мрак.

Аз ще ви пиша всяка заран
отвъд със позлатен молив,
как с много обич съм ви вярвал,
как хубаво е да си жив!

Макар в обратното броене
смъртта да сочи с пръст към мен,
аз зная – имам още време.
Не съм си тръгнал. Не съвсем.

 

ЗАБРАВА

Няма село, ни улици, само комини,
с две кокошки по двора, куцукащо куче.
Керемидено лятото босо през нивите
гази кротко и примка конопена суче.

Слънчогледи кръстосват зелени рапири
Над полето се стрелкат ята лястовичи
и през тяхната песен, огласила турнира,
този край, тъй забравен, към рая наднича.

Електричките даже не стигат дотука,
телефон не тревожи навън тишината.
Две старици на боба гърбината чукат –
изохкат, преглътнат, препсуват рогатия.

И когато на пладнето вкисне му жежкото,
изпухти в прахоляка и прокашля умора
свойте вехти сандали събува небето
и краката си топва в легена на двора.

Джафка кучето, пляска със лапа водата
гони образи, хапе светулките слънчеви.
И – загризало свойта коричка корава,
кърпи с опашка пътища калдаръмени.

А стариците чакат смъртта да потропа
да закъкри джезвето, на кафе да ѝ гледат,
после бавно да тръгнат по пътя към Господ
и дъхът им да литне през олука раздрепан.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments