Ивона Иванова & Ивайло Мерджанов – Поезия няма

Няма поезия, има само страдание и спасение. И всяко утро между пушенето на гладно
и сутрешното гадене идва краят на света. Откриваме рубриката „Изход“ в брой 11 на списание “Нова асоциална поезия“ с поредната взривна вълна апокалиптична експресивна лирика на култовото дуо Ивона Иванова & Ивайло Мерджанов.

 

електричество на самотите

светлината на лампите
се стича по вените на пулсиращия град
хора и улици – всички са познати
на сивата самота
откажи се от поезията
започнеш ли да пишеш депресията
става все по-необходима а самотата ти
една нощ започва да пише вместо теб
тъгата идва на тласъци
не изрича молитви не обича никого
прелива няма география и физика
няма и край
фестивал на мълчанието сме
аз и ти на гарата
локомотивите бавно
като преяли гарвани спират
а стоманата на линиите им
прилича на сърцето ми
в душите ни е празно като вятъра
нещата се въртят около пиенето и слънцето
това което излиза от мен не може никой
да го разбере
освен определени (вярващи)
две са надеждите на пътника в сърцето ти:
суицид или чудо – става така, както става
мисли си логиката на прозорците надраскани
с грозноватите графити на разрухата
поезия няма казват ми птиците
има страдание и спасение

 

defoliant

фасада от мъгла и затишие сиво по нея
лианите на запустението и прозорци между
думите вяра и страх: избирай. скрих
си всички усмивки оставих ти само
студеното мълчаливо творение
крие се намери го бъди му баща и в тълпите
от незначителни като пясък силуети
разпознавай само него, стани
ако искаш и баща на живака все тая
някъде чува се стъклен писък на птица
Сребърните очи на почернелия идол
са малки дупки към безкрая на мрака, вгледан
в себе си това не е сова а нещо особено
(взрян вперен) това не е друго
а аз редя пасианси по плажовете на душата ти
някой реди молитви към княза на тъмнината
Имало ли е някога времена
когато любовта била е завинаги
ще се оплетем в хиперболите си не си ме виждал
но те познавам ли въобще не
до отвъд смъртта и нататък (светлина)
имало ли е отговори на всичките наши въпроси
които зададох преди да се удавя в басейна
сега пак съм тук преродена съм гледам се в огледалото
в сребърния нож друга и ярка
докато хора облечени в бяло ми бият инжекции
като тъма в душата на убиец – истината
пулсира в кръвта на посоките навътре
в смъртния ти миг: избирай. взе се решение
зад борда и кораба на водопадния хер директор
пластмасови мозъци плюс рекламен agent (orange)
от избитите дървета запустиняване ерозия гибел
и много ковчези в полза на клиентите и още
от проклетия живак (баща ми) законов чук
в ръцете на теофилакт мрежата е закон
от единайсти век архиепископа го казва така:
да лови мухите а осите да минават –
забранили им го билки не може свободна
страна сме едното растение не убива
като другото нито се продава в кутии над
седемдесет вещества за които известно е
че го причиняват (живак) нито толкова сигурно
е че дигай ги пак но беше и антиеметик
костюмите да се радват на борба с билки
фотографката засне събитието

 

траур

далечни и изгубени слънца, векове –
а времето тежи като дрехи на покойник
В мен отново посявам тази тъга
която така и не успях да постигна
всички плакаха на гроба
само аз не посегнах към сълзите
пред мен беше избавлението, излишно
като наглата му претенция поетска
че смъртта била изкуство
Пустотата смъртна е, непоносима
ако ти не ми светиш всички мои надежди
изчезват без следа, невидими. Деня се стапя –
жълта свещ по ръцете ми капеща
клепачите не мърдат и няма да мръднат
тялото лежи в кутията
душата е някак спасена
само ние оставаме. Денят губи сили
потъмняват сенки на думи в часовете вечерни
недей да пускаш телевизора
скрий всички огледала
и сложи достатъчно карамфили
Нощта прелива в теменужносиня скръб
всички мечти
ги покрива черния саван
другата година ще е по-леко казваш
Няма среща да има
нито ангелски смях –
страхът е акула в морето от чувствата
дебне те както си плуваш в плитките води
на битието и не знаеш никога нищо
философията им е пластмасова спести ми я

 

nausea

всяко утро между пушенето на гладно
и сутрешното гадене

червения ястреб на мисълта ми за теб
не заспивал никога разплакан
и добър
завръща се в душата ми

небесата шуртят в твоя полза
бедрата ти обгръщат света
и го спасяват
от всички умиращи

сестричке какво направихме с теб
мечтата за гнездото я достигнаха змиите

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments