Велислава Кандова – Терминал

Представяме ви новите стихове на Велислава Кандова, по-радикална от всякога, с разпознаваем, категоричен, апокалиптичен поетичен глас в дъждовния майски брой 11 на списание „Нова асоциална поезия“. 

 

Път

Боса съм.
Стъпвам в горещата пепел
на лятото,
акации едва покриват
пътя,
ръцете ми са в слънчеви петна и гонещи се сенки,
целуват се
и се разделят мигновено.
Акацията пада по косата ми.
Комарите се крият омърлушени.
Отивам за вода,
далече е,
а гърлото пресъхва.
Корито от което
пият кравите с очи унили.

 

*

Припек.
Едва тече водата,
а аз разливам,
лайкучки миришат.
Събирам ги със пръсти.
Перца летят из въздуха,
на ято бели гъски, дошли да се изкъпят.
Наливам дамаджана стъклена,
прерязваща ръцете ми,
все по-малка
връщам се на пътя, правия.
Трепереща сред адски пек,
седя в дълбоки коловози,
потънала във макове
и глътка не отпила,
нося ти вода,
а теб те няма.

 

Чашата

Люляците избледняха,
кестените отдадоха прашеца на пчелите,
свиха ароматните си листенца
и умряха съсухрени,
без мирис.
Синигерите на терасата ми
всяка сутрин ме будят,
с глъч и глад,
различавам разговорите им,
знам какво иска женската,
и как партньорът й бърза
да я нахрани.
След това тя отлита
в търсене на храна,
а той пази пилетата,
които мълчат в тъмата.

 

*

Буря.
Вятърът отнася копринените ми чорапи.
Аз пия и се смея,
с тях щях да избягам
при теб.
Свободата отлитна със вятъра.

 

*

Краката ми висят
от ръба на блока,
белият ми задник
върху горещата ламарина…
Слънцето е безмилостно.
Луничките по бедрата ми се усмихват и зачестяват,
чашата сочи земята,
омалена,
скоча ли,
превръщам се в запетайка.

 

*

40 градуса,
битумът лепне за мойте сандали,
обгръща ги,
потапям устни във чашата,
с надеждата да се удавя,
затисната от плаващи айсберги,
наместо долу
размазана.
Тежък е въздухът
и ме притиска.

 

Нарисувай ми лале

Искам върха на устните ти
да са отдясно на шията ми.
Да усещам твърдостта им
когато окажа съпротивление.
Искам езика ти
да рисува лалета
по бледия ми гръб.
Искам косата ти
да гъделичка бедрата ми,
толкова много,
че да заровя безпомощно пръсти в нея,
докато се опитвам
да разкопчая каишката на сандалите си.
Искам захарта,
която държиш в шепите си,
да стане сироп
между моя корем
и твоя

 

терминал

слънчева сутрин
малко преди обед
един корем е бил разрязан
по спешност,
няколко клизми
старателно са направени
всичко е чисто и подредено в теракотени плочки белината нежно ухае
в дългия коридор
чуват се галопиращите сърца
готови да избухнат
в отрудените кореми
виждат се тук там лакирани нокти в зелено
измъчените лица на купищата Марии
молещи своя Единствен
всичко да мине
или да свърши
някъде някой
реди и подрежда
куп сини и розови щипки
може би ги орисва…
после всички изпразнени
в нови премени
натежали гърди и прасци
тичат към терминал 1
за да хвърлят пъпчето притиснато
сред грамадата щипки
на решени съдби

 

Твоите ириси

Вехнат люляци,
морни пчелите отлитат.
Тежък е ароматът
на презрените цветове.
Слънцето бавно заспива
зад бетон,
вдигайки прах
срещу облаците.
Хора се щурат.
Задръстване. Душно е.
Тежко изваждат крака
от колите,
припалват цигари,
червените пламъчета в ниското
грейват-досущ
светофари.
Не!
Хиляди сияйни слънца!
Държа те в ръка.
Изгарям,
свършвайки,
на върха на езика ти.
Залязвам в последните ириси!

 

Потапяне

Нощ е,
леко люлее ни мракът,
прибрали веслата,
седим.
Само очертанията на сенките различаваме,
шумът на развълнуваната черна вода
и шепа звезди.
Стъпвам с боси крака в лодката
и греба студена вода,
ти вадиш дългата мрежа.
В нея оплетен делфин,
разкъсал дантели,
плаче.
Ножът виси на бедрото ти,
виждам ръката, която го гали.
Целувам те.
Студено е,
събличам се гола.
Спускам крака във водата.
Изяж мен.
Изяж мен.

 

Нацупени ириси

Малко преди
избухването на божурите
все още предпочитам ириси,
бели, млечни,
с кожените си венчелистчета,
кадифено лилави в сърцевината си
жълтите им очи, които се плъзват,
опипвайки шията ми.
Ванилията по нея ги кара да набръчкат
нацупено листенцата си,
а аз презрително ги изоставям
в леглото,
потънала в мечтание за розови божури.
С последна надежда,
погъделичкват бенката под брадичката ми,
потъвайки в косата,
загубващи блясък, жълтите им очи се кокорят
сливайки се с пясъчните й нюанси.
Още няколко дни,
няколко тягостни дни
и белите ми бузи
ще придобият най-яркия цвят,
когато ръцете ти,
наместо нацупените ириси
заровят пръсти в моята коса.
Тогава ще ухая на божури
посипана в рошавите им листенца
ще търсиш устните ми
целувайки търкалящата се роса.

 

Три пъти

Три пъти умрях
и се родих отново.
Три пъти свърших,
а очите ни още
не са се съблекли.
Червилото
не си изтрил от устните ми.
Нито съм облизала фурмите
размазани по белите ти
пръсти.
Гушат се бенките
в меки дантели,
свенливо настръхват,
очаквайки да начертаеш
картата,
с върха на езика си,
за пътя
към вкъщи…

 

*

Камбаната на черквата
отмерва времето.
Поглеждам към небето,
къделите се точат,
два гълъба са кацнали на кръста
и аз прошепвам кротко –
Татко,
прибери ме!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments