Ивайло Мерджанов – Редове за най-самотните

Редове за най-самотните от Ивайло Мерджанов – нови стихове от култовия съвременен български поет в рубриката ни за класическо писане и апокалиптични наслади – „Нова асоциална класика“.

 

*

Като чакалчетата от пустинята
хвърчим по тия хълмове прашясали
и трием калдъръмите запалени,
ситним, вървим и свирим, обикаляме
и между глинените хора се въртим.
И онемели тихо като вятъра
все още бият ли сърцата ви?
до тях наострени слухтим…
Мълчим – и няма кой дори да питаме
защо са голи всички като идоли
те как живеят – смеят ли се весело
и колко време отлежава виното им.
И кой ще ни прости за лудостта
да бъдем живи просто и до вас да дишаме,
тъй лют ли трябва да ни е тютюнеца,
или че колкото дори
сълза – не струва тук короната,
узнаха ли накрая те? И докога
смъртта ще ни натяга като струна, а пианото
все тъй ли ще пращясва като свещ?
За синята,
небесна самота, сега разказва слънцето
и за пшениченото време ни говори
и говори ни за вятъра
като целувка меко свети по лицата ни
и като нея
по лицата ни усмихнато блести.

 

ЗАХАР

Не е Моцарт, то е сила –
като захарче – стопен,
сякаш времето изтрила –
светъл миг и вечен ден.

Огън, спомен – тишина
не е война, не е и мир –
а в душата светлина
все препира да я види.

Той е бродник и се губи –
нецелуната пък – тя
и остават пустотите
в стиховете – празнота.

Все из думите – завои –
като мъничко зверче,
е в търпението мое –
най-любимо диване…

Който бърза не е смел –
влюбеният пък е ням,
да се стапяш – карамел
цяла вечност да си сам.

 

ПРЕД СТРОЯ НА ЗИМНИТЕ ДНИ

Като сиви войничета бодро изпънати в строя –
смело и гръмко пред мене запяват зимните дни,
а виелицата сребърна, с хаоса на белия си вой –
пак загрижено отрупва бързо-бързо улици, коли.

А мракът гъстее. Ти нелеко проправяш си път.
Някак детски пред тебе смее ти се ефедрина –
и преспите бели с искрящите снежни картини
в града свечерен, огледално и хладно блестят.

И премръзнал вървиш ей така в самота, без тъга.
Под лампите бродиш, за нищо не мислиш, мълчиш.
Тя къде ли е днеска – май изобщо не знаеш сега.
Без посока се луташ, безцелно из мрака скриптиш…

И минават наблизо непознатите сенки неверни…
От снежните примки някой сляпо в тъмата залита.
Подминават се тихом, мълчат силуетите черни…

…само ти си оставаш на пътя, единствен и див –
юродивец самотен – и тихо ти бляскат очите,
леко пийнал и шарен, и сякаш на мрака жених –
и с бъклица пълна, в която се люшкат звездите…

 

МОЛБА И АВТОБИОГРАФИЯ

Мина седмия ден иде седмата нощ –
любовта тихо в мене замахна със нож
като ярка светкавица тя проблестя
и сърцето ми, в лед, навред разпиля
после, дума по дума, пак ме сгради
и ме пусна да ходя и каза: върви…
Оттогава

«…морето, гробището Лофотен…»

не съм като другите хора,
уж съм здрав, но не съм, все по улици
бродя и за дом не мечтая, топлина не
желая, не говоря – мълча, нищо даже
не питам, уж съм жив, но не съм – все
по пътя ви скитам…

«…заровени в пръстта на Лофотен…»

Но не спрях
досега – все за теб да се моля…
Мина седмия ден или твоята нощ –
любовта тихо в мене замахна със нож.

 

ПОСЕТИТЕЛ В НОЩТА

Аз летя над горите –
аз съм бурния вятър
и съм огън в мечтите
черно, враново ято…

Сграбчвам с нокти света
и понесъл планетата
надалече летя –
ще се смеят момчетата.

Несломимото «ти»
като гарвана пее –
твойте малки мечти
аз отнасям със нея.

Тишина, тъмнина
само ти ме дочуваш –
как из мрака летя,
а дори не сънуваш.

Към усмивката твоя
аз политам сега
и е остър завоя
към далечна звезда.

После в нищото кацам
беше вярна следата –
светлината отнасям
ще е с мене съдбата.

Ще си вечно до мен –
сякаш малка сестра,
а пък аз – окрилен –
стискам здраво света.

И крилете ми черни
не дочуваш ли грак –
се размахват уверено –
из вселенския мрак.

 

ДУШИТЕ НИ НАПОМНЯТ ЯНУАРИ

В януари отново поемаш
в мълчалива тегота
и улита на светли кълбета дъха ти
градска и зла пустота.

И никой през Лета брод не намира
болка за всяко сърце
а душата брани ли фронта невидим
тревожни ангели летят.

И гледат ни душите на загиналите
те нямат потекли сълзи
те само са за непреминалите
по земята дето още вървим.

 

В ПУСТИННАТА ПАМЕТ НА УЛИЦИТЕ

По улиците на мълчанието ми затичай се
и ключ за земната печал ми донеси
и – като звезда угаснала – аз да изчезна нека –
далече в спомените на отлитналото «вчера»
Кажи ми ти – защо си тъжна
подобно самотата в снежна вечер
какво не дадох ти, какво не ми отне
изгубих всичко аз пред тебе
сърцето ми е разрушено
и пуста е душата ми, оледенена дълбина
сред перления смях на мрачините
Трябва ли да ти повтарям пак сълзите
на нищетата своя
една агония – непоносима – е животът ми
от нея нещото по-глупаво
е единствено смъртта
а всички тия пътища ме водят
на голата ти вечер към триумфа ледовит –
звезда – във одеяния от гласове
а полетът ми срина се върху земята
преди дори да е започнал
Спомени за мъртви мигове на радостта –
това аз само притежавам, и тъгата
е едничкия свидетел, мой
на гордостта ти пред съда печален.
Тъмнината победи
в съюза със страданието, а останалото –
нека го погълнат на уличната памет ветровете…

 

ДЕФИНИЦИИ НА НАЙ-УБЕГЛИВОТО

щастие – огнено цвете –
в душата изгряло, за миг
светлината познало –
да тичаш след нея, до сетния вик.
щастие – в тъмното море
на надеждата – от мълчание
остров… Табунът от звездни коне –
в душата ти лудо препуснали…
Твоите снежни и нежни ръце.
щастие – сребърен сърп
окосил на страданието мое
класовете…
щастие – ретор замаян, дух окрилен
небесна пътека към светлия дом,
печат на сърцето и земна верига
за всички, крилете
разперили…
щастие – вятър лъчист е – немея
(ти си до мен)
и взема дъха ти, затичан, сред смях –
в полята на времето – светли…
щастие – за душата небесна предвечен
затвор, пламтящо обещание от Бога
за блаженството вечно,
за пътя ни отвъден – репетиция лъчиста –
на музиката, що в душите ще звъни –
щом дверите на Вечността преминем…

 

БЕЗДНА

Душата сродна — пеперуда нощна.
Между вас — стъклото на реалността.

Сърцето сродно — облак над тебе.
Ти си птица и горе не можеш да спреш.

Приятелят — дъжд пороен, жадна земя.
Ти — босонога идея, слово бездомно.

Трябва да вярваш.

 

МЪРТВИЯ

По улиците на закъснението бляновете разминаваш
все там, под кестеновата сянка на очакването

до ъгъла на надеждата
там някъде
около кирпичената къща на страховете ù
отчуждените завинаги сърца

може би ти се иска да я срещнеш
извън времето, или преди вековете да потеглят
в колесницата на страдание и копнеж

тя пее до теб
онзи миг
за който живееш
и някои наричат щастие

сега ти остават само
сърдечния крах и кристала на сълзите
сега ти имаш само нежността на тъгата си
сега си онзи никой, дето изобщо не се е родил
сега си просто мъртвия, който е обичал толкова силно

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments