Анита Велева – Имам дом от листа и очи

Трябва да изтърпиш болката, докато стигнеш удоволствието. Защото истински се срещаме единствено в онова тясно сетиво, което притежават само идеалистите. Представяме ви нов разказ на един от най-добрите млади съвременни български прозаици – Анита Велева в майския ексцес на списание „Нова асоциална поезия“.

 

Имам дом от листа и очи, които се събуждат със страх. Натежали от роса. Очи на мисионер. Идвам за част от секундата от ада и се връщам. Най-страшно е, когато започна да се гмуркам. Потапям ноздри и се противопоставям на копнежа за въздух, на спазмите. Слънцето ме вика. Животът кипи в дробовете ми, а аз се преселвам като малка дива какавида, на която е обещано да бъде пеперуда. Имам златни спици и сив прах. Около тях се свиват и отпускат същите бели дробове. Опитвам се да ги отпъдя. Дробове на малък човек, който стиска щастието като жълъд, който дърпа усилено пипалата ми и ме моли нещо. За Бога! Аз отдавна съм насекомо. Незаинтересовано, делово насекомо. И все пак, у този човек има нещо. Има змийска болка и зрънце жито. Той е дълбоко отровен, но упорства. Мъчно ми е за него. Въобразява си, че има  моите черти. Аз носех южна красота и своенравие, а той прилича на кабел, на малка безпомощна вена, по която валят снежинките на моето връщане. Досажда със сянката на моята памет. Няма ли сиропиталища за нещастници? За истински нещастници? Вместо това делниците като грамадни булдоци, облени  в брашно му връзват ски и го теглят по страшната планинска лавина  от необичане. Той отваря чекмеджетата в старата къща на баба ми и вади припряно роклите ми.  Взима една памучна с жълти петънца от окапано и извезани лаленца. Реди сапуна, фибите. Всички нюанси и атрибути на моето жизнеспособно тяло. Отново търси онова писмо, за което често говорех. Че подготвям цялата истина, чрез която няма да му липсвам. Аз съм във възторг от наивността му, защото никога не написах това писмо. Вървях сред белите рози по огрения двор на санаториума и зъбите ми сатанински тракаха от жажда. За болката, която предстои да изпита в цялост, която да ми позволи да настръхвам от вълните, да се храня през рапсодиите със супа. Окачествяваха ме като зла, но аз просто тежах на мястото си. Виждах в пукнатините на пръстта повече прозорци отколкото в домовете на седемте си брака. Седем тъжни, користни брака. Ювелиери, коневъдци. И аз, която тека по стените като черна река. Аз, която втвърдявам езиците им с поглед. Аз съм корена на желанието, което тлее неутолено като ефирна розова медуза. Шкафовете се отварят и затварят. Въпросите скърцат. А аз ставам все по-непристъпна като емигрант, увит в бинт. Като висш дипломат, който предпочита платониката пред всяка капка кръв. Илиците ми са тесни и спя разкопчана. Сънувам лекари, които ровят из сърцето ми. Мракът е синтез от въжделение, което потискам с ключици, с напрегнатия страх да те поискам. Имам дъх на амбулантен търговец, който умира от жажда, докато предлага трънени венци из хорските сънища. Онази стара похабена кожа, наречена доверие. Свалям я от панталоните на мъжа си и я четкам внимателно в банята. Когато всички мътни води изтекат, всички алчни дяволи, питащи за линията на сърцето ми отпътуват, взимам „Отнесени от вихъра“ и симулирам интерес, така както симулирам нежност или смях. Любовта е непоносима като всичко стараещо се да бъде възвишено. Понякога докосвам с върха на езика отровата, която слагаме в ъглите и сърцето ми затуптява учестено. Чувствам, че раят ме презира, че в ребрата ми нахлуват обръчи.  Мъжете до мен също ме ненавиждат.  Но ненавистта е повече от любов и аз я ценя. Тя  е по-методична, по-плътна по-привързваща. Очите ми имат лунни резци, а върху крехката ми китка лежи свободата като сова. Като открехнат ден. От нея те се боят толкова. Докато седя в коленете, бягам през клетките им. Прибирам ферментиралото черно на очите им и петите ми се оцветяват, пръстите ми също. Цялата съм грях. Трепереща и трескава. Тишината е така гъста, така пряма, че не им остава друго освен да ме пуснат да си ида. Следващият ще е дърводелец, а може би гъбар. Имам нужда да почина под слънцето, да възстановя девическата си кожа. Селектирам отрови в кутии за бои. Боядисвам прозорци, правя изящни ламперии. Правя го безплатно за онзи, който ми покаже плача си. Истинска болка от малкото сиво гърло, което пее пред Бога, а аз пъхам в него неразбираща показалци. Техният плач разгорява тъканите ми като времето, когато чаках някого. Господин с лека плешивина и горчиви билки в гласа. Твар, която е прегризала артерията ми, за да я напарфюмира и да я върне дълбоко покварена. Аз съм малка риба в Средиземно море, която чака акулата от Тихи океан. Моята похабена аорта ни свързва като скъсан маркуч от изоставена бензиностанция. Когато влеят достатъчно в машината на времето, ние пак ще се видим. Само чрез искра.  Бензиностанцията е обрасла  в кестени. Аз правя сладко от кайсии с есенции от същата отрова, а ти стоиш зад пишеща машина и обследваш Хегел. Целувам шията ти, стигам до връхчетата на пръстите, но ти пишеш със същия екстаз. Тракаш, сякаш е смъртта, положила ютия от живи охлюви на гърба ти, за да спре времето. После луната слиза и идва време за любов. Но между нас тя е отчуждение. Обла червена пита, в която ме потапяш като ръководител на секта. Като в дядова ръкавичка, в която се караме ожесточено, телата ни се уголемяват и притискат. Ние се срещаме в онова тясно сетиво , което притежават само идеалистите. Очите ми са камъчета, под които текат води, които не владея. Виждам само впитите ти пръсти. Трябва да изтърпиш болката, докато стигнеш удоволствието. През ревера ми минава водорасло. Мокро и омекнало като мира, с който докосваш челото ми сутрин, когато излизаш.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments