Христина Асенова – На Георги

На Гергьовден жанрово тенденциозно започваме публикациите в пролетния брой 11 на електронно списание „Нова асоциална поезия“ с рубриката му за класическо писане – „Нова асоциална класика“ и стиховете на Христина Асенова, която, благодарение на силата на текстовете и харизмата си, традиционно вдига публиката на крака по време на четенията на НАСП в столичния клуб MAZE дори и с подобен тип произведения.

 

На Георги

дръж се за това стихотворение
ако някой ден объркаш пътя
то е карта, римата му пък – лечение
и в него няма как да те изгубя

в него са ръцете ти (и двете ли?)
и всичките ти белези, и вятъра
ключиците, и душата, и сърцето ти
стотиците ти роли от театъра

в него е и цялата ти вяра (в мене)
и гигантското неверие (към себе си)
и бурята, и слънчевото време
в което разцъфтяват кестени

и ако спре да ти отвръща огледалото
за думите се дръж, за крехкостта във римата
в очите ми все още ти си святото
вярата ти не е малко… просто е невидима.

 

всичките ми стихове те насиняват
да те пиша е безсмислена жестокост
а римите дори не ме спасяват
от дъното ти, а то е толкова високо

жестокост е да пазя твоя дреха
която още помни как ухаеш
жестокост е, че не намирам никаква утеха
а и не съм уверена, че го желая

жестокост е, че беше точно днес
и навярно имаме годишнина
жестокост е, че няма някакъв противовес
в болката ми, малка и четиристишна

жестокост е че разцъфтява Витоша
и булеварда, и също още планината
жестокост е че кестени се учат да въздишат
докато аз и ти попиваме с очи вината

жестокост е, че спомените ми са цветни
и че нищо твое в мен не избелява
жестокост е, че без теб ръцете ми са бедни

жестокост е
че те обичам
а любовта ти
просто ме ранява

 

сърцето ми се е смалило от умора
(заради което много бавно бие)
по-скоро е сълзица от олово
която е решила да се крие
и вече май не е способна да обича
по-скоро има вкус на някаква отрова
по-скоро е безкрило птиче
живеещо по някаква неволя

неволя са и всичките му стихове
а те, по-скоро са самоубийства
след всяка моя рима много тихо е
(в мълчанието ти ми е трудно да съм чиста)

то пък е по-скоро наказание
(и няма да отричам, че го заслужавам)
сгреших… по невнимание
но ще е лъжа да кажа и че съжалявам
по-скоро ми е насинено под ребрата
(навярно от оловното пулсиране)
и колкото и да преговаряме нещата
не е любов…
а друга форма на умиране.

 

“Не всяко дъно е под вода.”
Симеон Аспарухов

не всяко дъно се намира под вода
някои дъна са толкова високо
някои дъна си имат имена
и да ги изричаш е проява на жестокост

някои дъна са солни възвишения
чисто бели, с обли върхове
да се порежа с тях е някакво решение
но болката не се дели на две

някои дъна са простичко мълчание
други (може би) ще ми помогнат да заспя
отдавна спрях да се страхувам от удавяне
страхувам се дали ще си простя
че си построих дъно до небето
и може би не си оставих сили да го изкача
още колко ми остава от сърцето
до дъното на най-последната сълза?

 

Сърната не знае, че има сърце.
Ловецът го знае.”
Георги Атанасов

и аз не знаех, че имам сърце
(не ми се стори страшна тетивата)
не знаех, че на ловец са двете ти ръце
(след тях е страшна само тишината)

не знаех колко остър е върхът на любовта
(по-гибелен от този на стрелата)
след теб единият ми изход е смъртта
а другият – нагоре по реката

до изворът на всичката вода
да, точно там! обратно на небето
сега, когато свършихме с лова
отивам си… със теб в сърцето

 

сега, когато бурята отмина
и вятъра обрули всичките ми думи
ще ти напиша една единствена лавина
но ще стигне да прелее Струма
в която имам сол от всичките морета
заради нея ми преливат нощем ключиците,
и когато телефонът дава все заето
и някой е оставил портата отключена

една лавина, стига толкова
събирам в топка сняг планетата
водата винаги е точно колкото
да изглади ръбовете на парчетата
за да спрем все някога да се порязваме
на всичките отминали обичания
още колко трябва да наказваме
на душата тихите събличания
и още колко строфи да напиша
за да прочетеш по срички за вината

във гърдите имам малка ниша –
лисича дупка в планината
там ще презимувам лятото
ако можеш, събуди ме зимата
нали едно ни беше святото
или и то загина под лавината

 

такава съм преди да завали
останала без въздух и гърмя
от липсата на тоя дъжд боли
да можеше поне да заръмя

сама спасявам прегорялото си тяло
което се разронва от ръцете ти
от умирането, казват, не боляло
а дали са виждали лицето ти?

да можеше прозрачността на този облак
да се превърне в августовска буря
каквато спи във погледа ти кротък
от който вече нищичко не чувам

каква трещяща лятна тишина
и колко мълчалив и тъжен небосвод
една едничка капчица вина
и после нямам изход – нямаш вход

капка – толко трябва, за да се удавя
нагорещен от устните ти въздуха трепти
гръм съм, втори път не ще ударя
но да можеше поне да завали…

 

ще си направя океан
сълзите вече са достатъчни
солта събирам с цяла длан
а синьото – от твоите отпечатъци

от всички престъпления в душата
има вятър колкото е нужно
и риф от ляво под ребрата
на който се порязваш незаслужено

прежулих се от толко много пясък
в който се превърнаха ръцете ми
последният си мъничък отблясък
изгубих на дълбоко във небето ти

да, да, ще си направя океан
за да разделям на сърцето континентите
да си моряк не означава да си капитан
ако пропуснал си на бурята моментите

и ставам цяла на предсмъртна песен
от тия дето знаят ги сирените
животът, казват, е чудесен
но дали остана някакъв във вените?

 

поезията ще ме удави, мили
засяда в гърлото и на душата
от рими
съм останала
без сили
да се боря със водата

твърде тежки урагани и вълни
и това налягане
на дъното

вдишвам обич
от преди

за да преживея другото

 

вода ще трябва – да се кръстиш
до отмиване на всички грехове
затова събирам си сълзите с пръсти
за твоите ще стигне ли едно море?

пред мен си грешен като дявол
добре че първото ми име е Лилит
взимай Ева и далече бягай
и се преструвай, че не сме били

ще се свия във гнездото на змиите
като не намирам друга топлина
от плач се повиши нивото на реките
а ти ковчег си нямаш – за беда

потоп във Райската градина
и нека съм виновна Аз
спокойно… ще ти мина
ти три пъти се отречи от “нас”

за мене няма да остане нищо тайно
във последната вечеря
тръгваш си. решението е крайно.
но любовта ми не възкръсва във Неделя.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

 

Comments

comments