Димитър Пенчев – Две лица

Двете лица на любовта раждат Бог, а ние вярваме, че съществува, за да не убием чувствата, преди да минем отвъд. Представяме ви пристанището от кал на Димитър Пенчев, което в крайна сметка ще погълне всички ни.

 

Ива Спиридонова

 

*
любовта
винаги
е имала
две лица
онова
което
е била
и това
което е

истината
пътя и
живота
сливат се
в едно
наричаме го Бог
и вярваме
че съществува

 

*
в твоето пристанище
идваха
десетки
пускаха
котва
после си отиваха

само аз останах

харесва ми
водата в залива
гостоприемна е
но краката ми
са в калта

затова оставам

погълни ме
и ще си тръгна
завинаги

 

 

Илюзия

Срещам
погледа ти
и разбирам,
че няма да
ми позволиш
да се удавя
в очите ти.

Жалко,
щях да бъда
най-красивия
мъртвец, който
си убивала
с презрение.

 

 

*
Аз съм…
Ти си…
Ние сме…
Спрягаме се
взаимно
в обвинения
и откровения.

Уроците са кратки,
но поучителни.
Помнят се дълго.

 

*
и бях и не бях с теб
и сам съм и не съм
прегръщам нощта
винаги навреме
идва и прегръща
сякаш съм неин
сякаш е моя
мога да съм неин път
може да е моя съдба
но това е бъдеще време
а когато го споменаваме
то се променя и
отново поема към теб

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

 

Comments

comments