Емилиян Иванов – Човекът от Словения

Култовият съвременен български поет Емилиян Иванов със стихове за Лайбах, Бурзум, Тарковски, бармани и атеисти. Страшно е да попаднеш в ръцете на живия Бог.

 

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ
На А. Тарковски

… и всичко, дето ти е родно, свидно, мило
и любимо – ще трябва в жертва-всесъжение
да принесеш; отнякъде да вземеш силата,
в безкрайно бдение да претвориш последния

си миг; пред своя собствен край да се изправиш,
и на смъртта – пред чезнещия черен и вечерен лик;
във името на Бога – името си да забравиш,
съвсем невидим, тих, незнаен, но велик…

 

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДНА РИБА

… сияние северно, на безцветен метал:
изваяно е тялото ми от блясъка и пяната
на шепа живак, изтичащ през нечии длани –
възбуден, но хладък – почти като раните,

през които безспирно аз вдишвам студената
блатна и гнила вода: поглъщам я хищно,
а сетне – отново повръщам във нищото.

 

ЦВЕТОВЕ

… макове, разпръснати по къра –
от сърцето ми – кървави атоми;
и утринната резеда, разплакана;
огнени, сочни – през лятото –
напращели домати; на чичо пияните,
хладни и сини очи; снежен човек,
целият в бяло – младоженец напет…;
тикви-цигулки, пламнали ярко
във мрака, натръпнал; булките-гъби,
които ме чакат в гората; сочна земя
от гробове, притихнали; сивкав –
далечният дъх от незнайно море…

… В тъмнината, пулсират, играят пред мен:

цветове

 

ГАЛИЛЕО

Аристотел, брате, ми е мил, но
Истината – повече; обичам силно
математиката – чист език, кристален
на самия Бог, и ярък мрак на Рая…,

тайна жизнена и познаваема – в ума –
градина безкрайна: място светло,
злачно и прохладно сред сияйна тишина…

 

ЧОВЕКЪТ ОТ СЛОВЕНИЯ

“… Socna je zemlja v vecerni goreci luci,
strast blaznih ocetov nas do zadnjega muci.

Dali so nam oci, da v njih se pijanost pretaka,
dali so nam roke, gresne plodove mrake.

Ljubimo zemljo bolestno, kakor so oni ljubili,
ljubimo nijh sive glave, plodnost so nam podelili…”

“Laibach”

 

І.

… родината рече му: ‘Не, ти недей да, от себе си
нищичко – тук, при несвèстната мен, да оставяш;
и нищо не вземай; дори във гърдите – надежда,
ли има, далеч упътù я, подир глухата песен

на някое утро, без време заченато;
някое място – встрани от Ефира…;
и моето име – Словения – отхвърли като бремето,
иначе, що да поместиш – не можеш, дори…’

… и, щом в отечеството се завърнеш, своето –
в измяна пред Изгнанието си виновен – святото;
Недей! – и от пътя насам – секунда по-бърже;
във стъпка, поне, по-далече бъди; от канавката с млякото

матерно, що като в двигател вечен; тътне и тропа;
бучи и боботи в сърцето ти, твоето име, запратил
оттатък.

 

ІІ.

Словенската земя е сочна
като плазмата в сърцето ми;
и огнена е старата ни нощ,
невидим – мракът ù; а недочетени

са още книгите, в надежди и копнеж – невръстни –
трèмером подписани, на нашите отци –
в страстта; преди да ни има, за да отсъстваме;
в деня – преди днес, мига после вчера; звънци…

… от мъгла и от пушек, щом са хриптели;
щом тъмнината се стелела – фина утайка –
по крехките вени на нашето време…;
в тесните предели на сърцето ù – майка ни,

старата, гòрка Словения…

 

ІІІ

… езикът му бе като нашия,
макар и речта му – съвсем непонятна;
и нямам представа, какво ли нещастие,
що ли за нужда; го тук позоваха – при братята
чужди, каквито му бяхме – съвсем непознатите…

… Висок беше, и строен, чертите – славянски и,
светли – очите; почти като нас…; и все пак,
сред нас беше той беззащитен, безкрайно
различен, със нещо – нашия студ, във сърцето,
събран; горчилката в черепа, и мълчùлото черно
в уста… Прилича на нас – като брат, но остава си
друг – съвършено – съвсем непознат, иноверник….

… Човекът, дошъл от Словения, [нейде] –
с лицето си странно, с езика си – немия…

 

АЗ СЪМ БОЛНО животно и, котка – по-точно;
аз ходя за сенки на лов – и нощем, и денем;
светещи примки са мойте зеници: поемам
със тях, аз гласа на всяка от сенките, най-сочни –
даже, малко преди да се свия и скоча…; аз преследвам
призраци на съсели: не е смъртта – последното –
що следва да изстрадат – аз мога и души да разкъсвам.

 

АТЕИСТЪТ

Атеистът се покачва на тавана,
но няма го, Бог там;
във криптата, за свойте рани,
лек – да търси – той слиза…,

но Госпòд там няма го;
оглежда се, насам-натам – наблизо:
в мазето, във килера и на двора;
наоколо – навън – по хълма и нагоре,

но… все няма няма няма няма:
ридае крепкото неверие…
Напълно, все по-тъмно става

в сърцето му; застава, човекът –
във Изтока, взрян;
нарежда, пак своята ария стара,

с нейното неистово, все: няма няма няма няма

 

БАРМАНЪТ

… човекът зад бара винаги знае
кому какво е потребно; каква е
тъгата му, за какво той е жаден –
за ласка, за съвет или пък, за стъкло
със течност ароматна, просто, лека; топла ли,
или пък – охладена; той лесно чува воплите
и крехките въздишки – радостни и светли,
не само – преди да са отронени – а произрекли,
без да сте – ни звук, дори; и много преди поздрава;
човекът зад бара, с невидимото си страдание
и болката ви вляво, която винаги по-здраво,
в гърдите му отеква – като изстрел или фойерверк –
той помни те отдавна: и сам да се познаваш –
отпреди, и да е обикнала, те, болката ти крепка
и тъгата странна….

 

ЧОВЕКЪТ ОТ НОРВЕГИЯ

 

І.
… вий сигурно сте много православни;
вероятно Господ ви е кръвен род;
изглежда, всички знаете за Главното,
зад вас е, дългият, към Истината, брод…,

мен щом, като дойдох при вас, от моя
Север, надалече; от кристалната Норвегия,
ме пита не един; и питат ме отново:
дали съм сатанист? Какво учение

във своето сърце аз нося и, дали е вредно?
Аз знаех, че тъй, както у дома, така и
тук, ще бъда чужд; че бедни сте –

бях чувал…; но откъде да знам, че даже
линии по дланите си нямате, дори –
бразди – по мозъчните, свои, полушария…

 

II.

„Det er forferdelig å falle i hendene
på den levende Gud!”1 – Ти винаги
Си бил при мене, но не и аз при
себе си2; и както страшно е във Твоите

ръце – и в блатото на всяко инобитие –
заплаха е дори и час, дори безкрайно
малко време – във несвяст – далеч от
Твоя всепояждащ огън3; нито миг,

без ревността Ти мога: питам; вик,
копнеж и порив – да кроя и да извезвам,
аз не спирам, повик срещу Тебе да отправям…;
изчезва кваса, и топи се като лед, маята,

дето кара ме да бивам; и виното на моя ум –
да се сгъстява, ферментира – да добива
сила, тежък вкус на съществуване и…;
пò е мила Твоята любов и от живота4 –

и без нея аз не мога, своето сърце, за миг,
да откъсна, поне – от немислимото…

 

 

 

––––––––
1Срв. Евр., 10:31
2Beat. Aurel. August, ‘Confess.’…
3Срв. Второз., 4:24
4Срв. Пс. 62:4

 

ІІІ.

с разстроения ум на здрача, на цялото си време,
за Тебе, само питам: Jeg ligner pelikanen i ørkenen;
костите ми са като главня, запалена – изпепелени;
непотребен раб съм аз – jeg er som uglen på øde steder;

jeg våker og er blitt som en enslig fugl på taket5;
всеки залез е въздишка, тежка като злато…
долива още светлина червена – в самотата ми,
звездата; към светлината в мене, що е мрак6;

и все по-непрогледен става всеки идещ ден –
отвека; свидетел на любови провалени,
пусти дни, тъги – обляни в сълзите от
слепите очи на тъмнината; като сноп

от празни класове, съм вързан – просто
слама, представлявам; и отровен грозд
от най-горчивата лоза; смоковница изсъхнала,
готова за изгаряне, по огъня, която тръпне…;

като поставена на стража – за да бди, умира;
откровява истини – неразличими – без да спира –
невидими за разума, за очите – измамни…,
освен едната: страшно е, в ръцете да попаднеш,
на Бога – Живия…7

 

 

––––
5Пс. 101: 6,7
6Срв. Мат., 6:19
7Вж. бел. [1]

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments