Анабела Крумова – 3:06 сутринта

Започваме днешните публикации в електронно списание „Нова асоциална поезия“ в 3:06 сутринта по Рихтер и Анабела Крумова. Поредна доза земетръсна, размазваща поезия от 18-годишната авторка от града на бригадирския декаденс и прогресивния упадък на Пеньо Пенев – Димитровград.

 

3:06 сутринта

будя се
в нищото
без сърдечен ритъм
без последствия
съня ми се е изпарил
като любов
не съм усетил кога е приключило
представлението
неудобството ме понася до
тавана
набразден от забилите се в него
катрани

пропуснах ли го?
момента за който всички живеят
от скука ли?
или от умора?

има ли значение каква е причината
за празната зала
за внезапната смърт
нямам талисман
с който да проверя в сън ли съм
или наистина е прекалено късно
нищо нямам
освен бързо изгаряща
цигара
бързо изгарящата ме цигара
полудогоряла
последната дръпка сякаш е част от сценария
наблюдавам танца й
покланя се
в ръката си не нося роза
празен и объркан
я прегръщам
с кораби в очите
искам нещо да й дам
за спомен
засмяна, качва се на перилата
питам се
защо
какво вършиш
слез оттам
веднага

помня погледа й
миглите й се преплетоха като в приказка
мислите ми преплетоха се като
в кошмар
опитах да извикам
в устата ми с решетки бяха
закотвени думите
не излезе дори запетая

помня как прелетя
към дъното
тя
прелестното ми видение
заслужаващо повече от миг
внимание
заслужаващо всичко
което не можах да й дам

сънувах ли
или наистина живях
така и не разбрах до края
намерих я на дъното
на обрисуваната тоалетна
със символите на море

в екстаза си
натиснах кранчето
с надеждата водата да ми изтанцува онзи спомен
отново
само веднъж
всичко давах да я видя за
последно

и изплува
мъртва

надеждата

нямаше какво да направя
освен да потъна в
безчувственото си тяло
и с стих
да изчезна завинаги

 

*
времето се беше разбунтувало
сякаш да покаже че този човек
умираше
дъхът му заемаше цялата стая
кислорода липсваше
дробовете ни бяха изпълнени с
издихания
зареваваха се другите
скриваха пръстите си в ръкави

по телефони разговаряха само
гробарите

 

*
тишината започна нервно
да пуши
почеса се
цигарата ми се влюби в нея
и скочи от ръцете ми

изтупах пепелта от кеца си
найки заслужаваше нещо повече

 

дали времето е късо

или метафорите прекалено

дълги

 

в съня ми безкраен си нищо

 

oмраза се стича по

запотения прозорец на колата

ми

а тя самата не върви

 

не иска да си тръгна

 

всеки се бута за зрелище

 

прекалено изморена съм

 

не мога да заспя

не мога и да се събудя

 

чувам само удара от тежестта на

сълзите по пода

 

силен е толкова че размества

земята

която отделена от морето

отдавна е загубила

плодородните си качества

 

нулева емоция

 

в очите ти се чете мрака

 

дори нощта се страхува

да пристъпи по̀ близо

 

началото е сигурен край

а краят жадува за още

 

изсмуква живота ми през

перлена сламка

 

винаги съм мразила перлите

 

вехти лъскави носещи

миризмата на смърт от преди

време

 

лепкам

 

потта от вечерната борба ме

залепя за леглото ти

 

в опитите си да допълзя до

изхода

събарям празните бирени бутилки от рафта

 

събуждаш се и заспиваш отново

 

толкова лесно изглежда

отстрани

 

след шестия опит

погребвам надеждите си

 

приказката е за хора с мечти

 

на рафта си виждам само

кошмари

 

стих или сбирка

 

бирата познава страха в очите на

хората с шлифери

подушва го

като хрътка в гора

ловим мистериите в храм от

лъжи

и отсяваме всяка следваща в

сектор

различен от първоначалната

настройка за нещата

 

променя се

миналото не е същото като преди

предното сякаш ми допадаше

повече

живота още не беше приключил

а разказите завършваха с

щастлив край

принцесите бяха с корони

вместо майонеза

а принцовете разчупваха съня

с целувка

 

не съм спала от месеци

 

първоначално издирах дните

по стена като затворник

минаха години

ноктите ми налягаха по земята

предадоха се

и с това прекратиха и последния

опит за изкуство

 

самотата е доживотна присъда

 

изнасилих всичките си демони с

времето

ангелите отдавна ме бяха

напуснали

 

имам си нужди

 

по принцип не съм лош човек

обичам залезите морето и

дъгата след проливен дъжд

някой път ще те попитам

какво всъщност е принципа

закопчава ли те като цип в калъф

или проправя път на принца

към любовта

 

в дни като този

синия цвят на небето се крие

единствено в флумастера

който току що изхвърлих

беше се изхабил

като мен

 

тъжна гледка

 

пречките си изхвърляме през прозореца

за да станат пречки на някой друг

 

вкъщи живеят четири черни котки

четири е числото на любовта,

така съм чувала

едно момче ми каза, че

с прибирането на Черния

от улицата

съм спасила някого от лошия късмет

 

пия за това

както за всичко останало

ако изобщо има нещо останало

там, където часовниците въртят в обратна посока

а хората обвиняват за това

боята на котките

 

Капитане, Капитане, какво е

морето?

и

Капитана без отговор напусна

морето

моряците се разотидоха малко

след това

 

смърт без вълнение

без чайки

до празнотата разбила сърцето

му

кафето губеше горчивия си вкус

смокините не бяха вече

созополска душа

а шепа тихи деца

поляти с коректор

 

зад стиховете

песъчинките вместо в замъци

се бяха превърнали в лабиринт

по стените на който

на кръст разпънати бяха

вече не толкова бели знамена

носни кърпички и фасове носени

от вятъра ту плачеха – ту през

налудничави викове се

присмиваха на картината

която разбираха прекалено

добре

толкова добре че лудостта се

превръщаше в тяхното спасение

(и в наше)

 

заимствахме идеята понякога

в изкуството единственото

действие което поддържаше

перпетуум мобилето дишащо

бе кражбата

след време умора изплъзна

щафетата

и ръцете забравиха топлината от

допира на пясъка

на дъното мидите бяха приели

ролята на умиращи звезди

изгубили блясъка и красотата си

 

по небето вечер не плуваха

фенери с любовни обещания

 

нито любовта

нито обещанията

бяха запазили формата си

и когато пролетта разтвори

девствените си крака пред мен

докато снеговете наблюдаваха

самотата ми от прозореца

разбрах

че

 

всичко е загубено

 

беше се загубило някак по пътя

как точно ли

не знам

може би зимата ме беше

излъгала

сигурно искаше да разкаже

играта на нощния поет

който без цигари и студена

ретро бира

не достигаше до описанието на

човек

 

съмненията запалиха дъгите в

локвите и на мястото на

въображенето

въжета с примки затягаха

съществуването на фона на

току що отминала буря

 

Почти лято е

 

вървя с цигара в уста

и си мисля:

Никога не вярвай на някой,

който не харесва плажа

нали, Джони?

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments