Юрий Шевчук – Дъжд (превод от руски – Денис Олегов)

За поезията и музиката на Юрий Шевчук човек трябва да „узрее“. Признавам си, че когато в гимназията открих група ДДТ на първо слушане, не се впечатлих. С времето обаче преоткрих дълбоката емоционалност на поета-интелигент, чрез която той малко по малко изгражда мироглед върху житейските проблеми на вътрешния и външния свят. Навярно е сложно да се усвои предаденото чувство без изявен песимизъм или оптимизъм, но както казват руснаците: „животът е на райета“. Именно такъв ни го представя Юрий Шевчук – в неговата естествена пълнота.

Денис Олегов

 

Дъжд

Дъжд, със звънка пелена напълни небето майският дъжд.
Гръм прогърмя по покрива. Изплаши всички котки гърмът.
Аз отворих прозореца и веселият вятър размята всичко на масата:
Глупавите стихове, които писах в задушната и унила празнота.

Разрази се майският гръм и веселието с бурна, пенеща се вълна
ме обля: „Ей, ставай, и подскочи след мен!
Излез на двора и по локвите бягай чак до сутринта.
Погледни как се носят смешните и свети дечурлига!“

Капки по лицето – това е само дъжд, а може би плача аз.
Дъждът изчисти всичко и душата, кряскайки, изведнъж се разтече.
Потече като ручей от вкъщи към слънчеви, неокосени поля,
превръщайки се в дим, с вятъра полетя към неведомни пътища.

И представих си: градът изведнъж се наводни с весели хора.
Излязоха всички под дъжда, хором нещо пяха и пляскаха, по дяволите!
Забравили за срама и опасността после с усложнения да се разболеят,
хората под дъжда като салют посрещат гърма, пролетния майски гръм.

 

Аз получих тази роля

Ние сме огризени от съмнения.
С тази гадост не е радостен всеки.
И тъжната тежест в гърдите
разбива любовта.
А докато седим и страдаме,
жалейки до затворените врати,
съдбата ни бие с каквото ѝ е паднало
я в окото, я във веждата.

Ето, най-хитрите просто
отдавна зарязаха всичко,
залепяйки бързо мекия свят
на свикналите кости на тялото.
Само се смеят на нас,
омърсените в глупави страсти.
Отдавна не им пука за всичко, мое и твое.

Аз получих тази роля,
на мен се падна щастливия билет.

Питаме бащите си,
но не е по-леко след строгите речи.
Не събираш и частичен отговор
от поддържащи фрази.
Тяхната трудна младост
мина далеч от нещата.
Тези, които изпълниха
до шия нас.

И когато така ни се иска
силно и дълго да крещим,
цялата огромна наша рода
умолява да мълчим.
И често, невярвайки
вече в овехтелите богове,
синовете пропиляват наградите
на примерните бащи.

В суетата настава
съвсем самотната нощ.

Пълзят мисли за третия край
и вече не е до сън.
Но на следващата вечер
довеждаме тази, която не е против.
И тихо, изпълнявайки от постелята
отстъпва войната.

Ефимерното щастие
напълни ефира с мед.
Славим радостта на големия труд
на непонятния свой смисъл.
Славим радостта на победите,
по най-малкия повод – пир.
И е по-добре да не мислим както ще е утре след него.

Безразличните угризения
се прощават едно след друго.
Отлитат, завинаги напуснали
още един.
Той лежи и гние.
Нещо жълто се лее от устата.
Това е просто неизразходвана слюнка.

Сладостта хранеше тялото,
но скоро ще изтече срокът.
Той отиде незримо до чертата,
където всичко се къса за миг.
И в изстиналите очи,
обърнати към началото на пътя,
се втвърди и остана навеки
нероденият вик.

 

Не си сам

Когато вали дъжд,
когато в очите е светлината
на минаващите наоколо коли, и няма никого…
На пътните стълбове – венци като фарове
на изживяните години.
Защо си на път?

Трети живот зад волана,
три века без сън
заливат нашите сърца със сив дъжд.
И струва се, че е край:
на нула са кислородът и бензинът
и тя е с някого.
Но все пак знай – не си сам.

Клоните на стари пътища
те бият по лицето.
Нас ни гонят по светло вятърът и съдбата.
Златните листа
полъхват на огън.

Заедно с верността бърза към края
само нощният чернозем.
Чернозем:
И в небето звезда.

На пътя облак –
привижда ни се дим.
Ти замина за щастие, а се върна просто посивял.
И кой знае с каква
нова вяра ще се реши тази борба?
Да бъдем, да бъдем на този път
е нашата съдба!

Ти не си сам,
ти не си сам,
когато вали дъжд.

 

Не стреляй

Не стреляй по врабчетата, не стреляй по гълъбите.
Не стреляй просто така от прашката своя.
Ей, момче, не стреляй и не се хвали на другите,
че без пропуск биеш по мишените живи.

Ти всички стрелбища излази, народа удиви,
като отличен стрелец награди получаваше.
Стреляше с усмивка, нецелейки се, без да се замислиш.
А наоколо казваха: „На момчето му върви“.

И се случи веднъж това, за което така е мечтал –
той в горящата точка на планетата попадна,
а когато накрая се върна у дома,
той старото си стрелбище заобиколи отстрани.

И когато някой си спомняше за войната,
той давеше своята съвест в силното вино.
Пред него, като жив, стоеше онзи младеж.
Онзи, който за едно го молеше:

Не стреляй! Не стреляй!

 

Вятър

О, прекрасна далечина, погълнала небето.
Облаците като за любима зажалиха за земята.
Където аз и ти под обикновен, неокосен покрив
търсим един в друг топлината.

Какво ли вятърът на това ще отговори,
носещ се наоколо, счупил крило.
И падайки между нас, така недълго любими,
разби той обятията, като обикновено стъкло.

Ние стояхме в миналото, ние чакахме началото,
приближени до стената, където изчезнаха те.
Където още един живот една смърт обвенча.
Две искри огън в тези смутни дни.

 

Това е всичко

Побледнелите листа на прозореца
зарастват с прозрачна вода.
Водата няма нито смърт, нито дъно.
Аз се сбогувам с теб.

Тъгата на топлото след дългата зима
ще донесем пет минути до утрото.
Ще доживеем. Нашето море от вина
го поглъща времето-дупка.

Това е всичко, което ще остане след мен.
Това е всичко, което ще взема със себе си.

С нас паметта седи до стола.
А в ръцете ѝ – пламъци свещи.
Ти такава добра беше.
Погледни ме, не мълчи.

Виковете на чайките на бялата стена
са оковани от черна луна.
Нарисувай нещо на прозореца
и шепни за сбогом като река.

Две мечти и чашата на печалта
възкръсвайки, допихме до дъно.
Аз не знам защо съм ти даден.
Управлява ме пътя-луна.

Не плачи, ако можеш, прости.
Животът не е захар, смъртта не е чай.
Аз нося своя път.
Довиждане, приятелю, и сбогом.

 

превод от руски – Денис Олегов

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

 

Comments

comments