Райна Вакова – Бурята

Бурята е в затворената книга на живота. И не можем да намерим подслона на  думите, да дадем име на онова, в което сме най-много себе си и най-много – поезия. Предлагаме ви чудесните нови стихове на един от най-талантливите, характерни и силни автори на списание „Нова асоциална поезия“ – Райна Вакова от град Плевен.

 

Онова изгубеното време
и онова ненамереното
все така ме преследват.
Все едно Нещо
би могло да се случи,
случайно и по случаен повод,
а аз няма да намеря думи
да го назова.

 

*
Черешата върза плод.
Ти върза кучето,
аз косата си.
Малко пролет и предвидимо
скъпа е сянката.

 

*
Закъснях ли
за бурята,
подкожните иглички,
издухания пясък?
В затворената книга
някой топли хляба.
Друг налива вино.

 

*

Тежка, бавна вода
превръща разстоянието в път
и подводни течения
влизат бавно
в гладните сетива
на стотици скрити
безумно сини пристанища.
Превърнеш ли ръцете ми
в лебед,
душата ми ще има стръмен ръб.
Стъпалото към старт
е все високо.
Но всички романтични водоскоци
готови са
след твоя глас да тръгнат.

 

*
обичам всичкото време
което ми е нужно да заспя
като последна цигара
с връх към луната
като спомен за онези лудости
като изтрито червило
и безгримна чернова
в която дишат и зачеркнатите думи
като боса разходка
от едната ти ръка до другата

 

*
където свършват очите ни
започва небето
с разкъсана облачност
и птиците не са отшелници
в моментите
които ти показвам
влюби се в тях
за да станат и твои
и премести ръцете си
по посока на тишината ми

 

*

Игла е светлината през деня.
Шие погледи, стъпки… пранета.
Очите ми с тропоска реставрира,
и думите, прошепнати едва –
парчета от разпада на сърцето,
погалва тя, целува и разбира.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments