Митко Ламбов – Серийни самоубийци

С удоволствие ви представяме най-новите стихове на хасковския поет Митко Ламбов. Хората са серийни самоубийци, любовта е винаги на два лакътя под поезията, а целта на поета е да порасне в дете. Своеобразен, оригинален и неподаващ се на определения – Ламбов традиционно демонстрира един от най-силните авторски почерци в списание „Нова асоциална поезия“.

 

*
крачиш напред
с просеща,
благодарствена
и възхваляваща молитва,
но човечеството
е без расо и по страсти
се връща хилядолетия назад.

Бог не вярва в своя бог,
а иманярите на обичаи
в метър и банкнота,
но мерната единица
за открадната любов
не си ли ти –
крадецо на тайни.

„Крадецо на тайни“

 

*
Не преставай да обичаш,
на два лакътя под поезията,
твоето сърце е фар
и изтласква от цифрите букви.
Ще устоиш ли на мрака
– линейно, циклично и епохално
с мисли които строят пирамиди,
които прецизно полагат
стъклени камъни,
които изцеждат пролетни семки
и плодородната нула на безкрая
или сочният вектор на слънцето
ще промуши с покъртителна теорема твоята портокалова
геометрия и ще предскаже,
че виртуозният танц на света
се завърта
от по-късия крак на пергел.

„Следи и съвпадения“

 

*
Твоите премеждия
са серийни самоубийци,
любопитно запълват
пространствата от монолози,
маршируват върху истината,
пишат със сънища дневници,
правят компреси с кандило
и до последната орхидея
в касапницата на прогреса
пият от ръцете си
гангренясала любов.

Подир тях вярата ти чезне,
треви заличават тухли,
пчели жужат
и клеят става пергамент,
а килнатата тишина
пониква в различни вибрации,
провира се
през светлата арка на деня,
oтлита от прозореца на неуспеха
и те открива в липсващият звук
на отсъствието ми.

„Пространствата от монолози“

 

*
Не догоних юношеските коне,
за да не оскверня
отключените спомени.
Не се разколебах
пред небесата с мъртви бури
и публичният дом на боговете.
Не бях пощаден
от юмруци с пришити криле,
които вдъхват доверие.
Но подбрах небе
с достойна светлина за очите ти.
Събух удобните обувки
и през цветове на изкусни предели
поех по линията на твоята ръка.
Значими трагедии
ме криеха под нокти.
Мокър до кости
полепвах на звезди по венците.
След потни кошмари
прескачах въображаеми потоци,
докато художника у мен
порасна … в дете
и по-гол от текст на песен,
калиграфично разцъфна с меч,
по напуканите устни
на името ти от пустинен пясък.

„Разлагащо – покълващ“

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments