Александър Арнаудов – Сърцето е смъртна присъда

Представяме ви последните стихове на най-новия редактор на електронно списание „Нова асоциална поезия“ – Александър Арнаудов, който направи впечатляващ дебют пред публика по време на Великденското четене на НАСП в столичния клуб MAZE през април.

 

никой не иска
да умира
нито да живее
затова се влюбваме

 

прегръдка

не се изтриваш
от линиите
на дланта
тялото е храм
другаде

 

сътворение

на места под небето
звездите не падат
а само се раждат

 

рождество

животът без теб
е неуспешен опит
за самоубийство

 

книгата на живота

страхуваш се
когато отваряш очи
и ме четеш
от другата страна
на сърцето

 

в сърцето
ловува зимата
по тялото лятото
играе на руска рулетка
с останалите сезони

 

кръв

аз съм патронът
в слепоочието на небето
непорочно роден
от цвета
на апокалипсиса

 

кръст

дървото
целунало земята
за последно
преди да повтори
сътворението на света

 

светлината остава
да живее
след любовта

не се целувам
на първо стихотворение

 

безсилен

когато те обичам
Бог вярва
в мен

когато не те обичам
не вярвам
в него

 

до живот

крилата са окови
в небето
докосват
тъмната страна
на слънцето

 

свобода

разказвам
на нощта
за очите
на слънцето

раждам се
в тъмната страна
на сърцето

 

спомени

още съм жив
повече от сърцето
по-добре късно
отколкото някога

 

език

събличам
усмивката ти
целувам
голото тяло

 

гравитация

небето пада
живота е справедлив
има закон
ние сме звезди

 

удавник

потъваш в сърцето
с мислите
които спасяват
всяка нощ
любовта
от самоубийство

 

час

ампутирам времето
от ръцете на облаците

виждам небето
от ръждясалата страна
на изгрева

 

отсъствие

докосвам с пръсти
невидимата част
на кожата

търся останките
от любовта
погребани
в теб

 

сбогом
под небето
което вижда
само звездите

минута мълчание
за любовта

 

последен

целувам края
по ръцете ти
издъхнали
до сърцето
когато чуеш
името ми
издълбано
от устните
за последно

 

гледаш

цветовете говорят
с чужди очи
когато ме няма

 

осакатен

лепнещи нощем
по звука на устните
мечтаем да родим
спомени по кожата

 

небе

танцуваш
до звездите
като откъснато парче
от съня
залепено на мястото
на сърцето

 

некролог

хората
отминават
като дните

любовта
беше заразна

 

в очите ми
разплиташ небето
нишка след нишка
света се разтваря

 

вени

когато ни няма
света съществува
разкъсан
в стъпките на живота

 

змия

в ръцете на бащата
тече отрова
обезобразена
от светлина

непорочно зачатие
без жена

 

живея
в края на света
въргалящ се в калта
от която сме направени

 

сърцето е дете
оставено да порасне
само

преди да се науча да ходя
се научих да умирам

 

не живееш
любовта
отново
до следващото
сътворение

 

гилотина

докато раждам бъдещето
чувам
гласове в молитвите

спя с отворени очи

когато ме изостави
се преродих
в самотата ти

 

първа любов

сърцето заседнало
в гърлото
на ангел пазител
обесен на утринна звезда

 

екзекуция

завързвам чувствата си
на възел
и увисвам на въжето

сърцето е смъртна присъда

 

любов

само Бог
разделя поравно
райската ябълка

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments