Ружа Матеева – Рикошет към небето

Всяка сутрин ти пиша и ти четеш мислите ми. В първия ден на майския брой на списание „Нова асоциална поезия“ ви представяме чудесната поезия на неговия редактор Ружа Матеева. Само в огледалото на другия сме наистина себе си, защото това е най-силният рикошет към небето.

 

всяка сутрин ти пиша
и ти четеш мислите ми
в онзи сън в който
хартията е възмездие
на тленното
а ние
сме призраци

 

няма искрени поздрави
няма искрена ненавист
няма искрена привързаност
само тонове и полусенки
като в утробата
преди раждане
може и да не го искате искрено
но аз все пак
ще се родя

 

нямам нужда от ретроградни спасители
да ме дърпат
към сигурната тиня
на прикритото си отчаяние
аз обичам гората на съмнението
в което ти си
просто зелено
листо

 

мислиш че съм щастието
което е минало
но аз съм огледало
влез
в себе си

 

раждам теб
твоето лято
в пустинята
между два живота
танцувай
слънцето на смъртта
те учи

 

докога ще се правиш
че измисленият свят е вечен
ако утре те няма
твоят свят ще продължи ли
да живее
илюзията е смърт
смъртта е истина
спри да фантазираш
виж ме като себе си
мъртва

 

не е нужно да се преструваш
с думи
когато говориш
с ръце
разбирам любовта

 

небето е нацепено от луната
увиснала като лимонов бонбон
на терасата
мисля си за мураками и знам
че в истинския свят
където ни има
луните винаги
са две

 

ела
страхът е мрежа
против комари
за какво ни е
тениската ти говори
езика на любовта
цялата е на дупки
и гърбът ме сърби

 

виждаш лицето ми
в един и същ
електронен прозорец
чувал ли си
от тези прозорци
също може
да се скача

 

поне веднъж
хвърли ръкавицата честно
нека ръката ти е гола
нека сърцето ти е рана
остави страданието като фетиш
остави радостта като маска
има само една прогноза
и тя е в двора
на душата ти

 

едно момиче
тегли въздуха
въже на агонията
тръба на мрака
вододел между живота и смъртта
от другата страна на монетата
някой се прави че умира
самозаблудата е вид забавление
що за абсурдна
вселена

 

намери това
което кара музиката в теб
да диша
кажи ми
не звучи ли въздухът
поне малко
като мен

 

не можеш да бъдеш невидим
всяко твое проскърцване
е разрез в ирисите ми
гледам през тях
и винаги знам
кой пирон от убежището ти
е ръждясал

 

знаеш какво ни разделя
цял живот ми го подаряваш
вместо поздрав
за пролетта
през есента виждаш
че цветята нямат
сезони

 

преплува ме един човек
който си каза
познавам те
и се удави
на връщане

 

страх ме е
от белия изгрев в очите ти
моля се да е кървав
един ден
когато
съм вътре

 

пръстите ти плетат облаци
устните ти забравят времето
но нищо не е мое
нищо
не искам

 

казвам обичам те
на децата си
и вече се научих
да чувам ехото
обичам те
обичам те
обичам те
обратно към мен
и оттам като рикошет
към небето

 

понякога болката
прилича на цинизъм
прилича на любов
прилича на самоубийство
но всъщност е само
насилствен антракт
преди да чуеш
гласа
на сърцето си

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

Comments

comments