Ивайло Мерджанов – Камбана

Животът е животът на другия и никой не се спасява „сам и без теб“. Публикациите в първия ден на майския брой 11 на списание „Нова асоциална поезия“ завършват с ядрения взрив на сърцето на Ивайло Мерджанов, след който настъпва апокалипсисът на любовта.

 

възкресение и вечно блаженство

ако ще се спасявам
сам и без теб
отказвам да се спасявам

 

в Твоята светлина ние виждаме светлина

/аз съм пир, разтурен след първата чаша. крикор нарегаци/

живота на човека е сянка
минала пред слънцето
нито светлината му принадлежи
нито слънцето е негово

 

без залези в душата любов

когато бях най-сам
осъзнавах че си до мен
и оцелявах още една нощ
ще кажеш Бог е бил но
аз знам че беше ти

 

любов. година нула

беше грешка
да бъда себе си
вместо да бъда
Бог

го казва
васил това
за
поезията

а аз

днес
виждам
как
една

само крачка
е пътя ми
до теб

а в нея
се е вместила
вселената

срам е
усещането
добивам
го от
поезията

ти
избяга точно
от срама

но сега
да не обичам
теб

заради
свободата

да паднеш
в счупеното
на
парчета

огледало
на душата ми

не ми
е дадено

сърце
няма
как

обичам те
защото
те обичам

мога да
те изстрадам

като всичко
досега

дето сме
го наричали

и ти
и аз

любов
любов

си
ти

аз съм
победения

от нея
от теб

мъртвия
възкръсналия
спасения

прегърни ме

 

ти

ако спасението е
в стиховете значи
няма спасение

 

начало на деня

няма начало на деня
без теб нощта се проточва
мракът продължава

 

нобеловата реч на артюр рембо

или приключваш
с поезията
или поезията те приключва.

 

блажени избягалите

поезията е тежка болест
започнала с липса на любов
и завършваща с летален изход
тя е постоянното усещане
че не си обичан така
както обичаш ти

 

страх

/отчайвайте се. сьорен киркегор/

накрая
след страха ни от любовта
остават само няколко сълзи
самота и обидата че си бил жив
дишал си обичал си
в безлюбовния ад
наречен живот

изтрий поне сълзите
другото ще го
научиш от Господ
по най-трудния начин

търпението което
те помолих да имаш
с душевно болния урод кoйто съм
трая точно

40 дни

колкото да разбера да повярвам
че мъртвеца който съм
няма
да се върне

заради теб измислих нов свят
в него нямаше самота ти каза не
не ми трябва
искам си калта и тъмата
само тях имам
замълчах от любов

не казах
нищо

от любов

при всяко изоставяне
излиза добра поезия усещаш се
под стъпката на Бог
смазан и жив все още
всичко останало сега е
мрак самота и болка може
и в обратен ред
болка самота и мрак

ще се спасяваш ли
или не

тогава
обичай

иска ми се да заеба всичко
и живота
и писането
и всичко което остава
да изчакам обедния влак
да мине през цезурата на тялото
или поне да отнесе главата ми
в този свят тя не успя можеше да мисли
само за любов само за теб
но това е само поезия
ще кажеш това е само поезия

официалната версия
гласеше той полудя и това беше
неофициалната версия
беше така става
като много я мислиш

а истината скочи
в бездната
където

и дявол
не би влязъл

там
е любов

 

любов

смачкан лист
прочетени стихове

 

не бързай със суицида

самотата съществува
за да ти напомня че
любовта е истина

 

зоопарк

когато си с мен душата ми прилича
на зоологическа градина през зимата
всички зверове са се изпокрили

и само малките ти стъпки
оставят следи в чистата белота

 

възможности

да беше морфин да те зашия
да беше слънце да изгоря
да беше смърт да те срещна
нощ да беше
да загина в светлина

но ти си любов
измъкване няма

 

кажи на демоните че закъсняха

подаръци от теб
купени набързо от гарата –
виетнамско чудо
оранжева запалка сlipper
и душата ти – завинаги

 

гравитационната гибел на вселената

стой по-наблизо
вече преподавам
само уроци по
поетика на умирането

 

океан & светулка

светулката
литнала

над вълните
в тъмен океан
това си
ти

летиш –
летиш и светиш
летиш и светиш светиш

а под тебе долу

долу
долу

онзи бездънен, бурен
мрак с вълни

що
могъл би

да те угаси
даже и

с най-нежната
целувка –

това
е душата ми

 

разбирачи завистници гадове

от години поетическата
критика на тънките ценители
се изчерпва с въпроса
ти още ли си жив

 

hubris

отдавна ангели на огорчението чакам тоя спаринг
да блеснат прожекторите тълпата да надуши желязо
немезисът на ретел алфред там съчинява оди за хитър
хейтър а поет елин пелин превеждал едгар по а те биват
ли а кво излиза днес кукли на конци бунтът на пинокио е ли
разлика с шамари в стихове а елементарния ела пак на един
стих нежен разстояние до новата вълна в немския минезанг
сащ ’94 префърлил берлинската стена стоичков доста луд
уважил той независимостта топката безстидното стихче
изравняваме оная рецензийка но как сърце си е и аз те
обичам имаш го обеца причастието взето секундата
преди помрачението да бива изстрел яворов шест

 

*

когато самотата ми
изговаря само твоето име
трябва да й вярвам
защото нямам нищо освен нея

 

триполярното слънце в душата ми

триполярното настройване на твоята нирванистична винилена плоча
страшно е като в окото на внезапно ослепял човекът свършил в церовата
кория при нелечимата светлина отвъд без дявола диджей на сърцето замръзнало в ледената синя

светлина на невъзможната заедност буда заспа завинаги и няма да стане
също като мечтите ми но аз нямам значение азът е прожекторния лъч
казах ти не бива да зовеш злото което така или иначе ще снесе яйцето си
в гущеровата утроба на нощта

какво значение има че не чувстваш нищо аз не съществува нито
в любовта нито в смъртта имаш всъщност тишината мека бяла стая
стените с плакат на еминем ги няма вече стените на истината
тунелен графит зима ’83 развит соц

осемдесетте когато се родих тук а не в запада техния аз съм днес
те учи на капитализъм и умиране на душата буда заспа и няма да стане
вяра светлината долетя мистик белия гълъб слитнал в момента на първата
сълза влакът на суицидното скъсване със самсара колелото
премазва надеждата ти за утро

шушулките стопени в мрамора на вечния огън изгубеност която
плаши не само децата и врабчетата върни се късно е за тъмнината
изгревния взрив от любовта превърнал буда в пепел а мечтите ти
дървото лумва пламва изпепелява се

частица милисекунда преди света да се превърне в стиха за черната
музика помниш ли го страшно е като в окото на внезапно ослепял шизофренно болния отказал завръщане в този свят на кирки и куршуми
носталгия буда заспа няма и да стане светлина съм ти си аз излитаме

 

раздялата е невъзможна

пътищата ни се
събират в небесата
и оставаме там

толкова
за прераждането

 

от ревността до смъртта

домът на въображението
е неизвестността там живеят
всички призраци демони болки
липси лудости тъги страхове ужаси
и най-зловещото е че всички те
са оправдани реални има ги
и кървят като душата ми

 

ухапването

рязък скок две фосфоресциращи дъги
се ярка течност жълто плисва в стъклените
вени кожата двуигла дупчица отровата

на люспеста спирала пълзейки
по тревите се изнизва слънчев ток искри
червени блъска сърцето бликват

нос уста невротоксините любов го няма
антидота гъвкава жена криви се

хлъзготело опашката й
съскаща лента по вятъра лъскав гъвкаво
развива се до края на вселената

възкръсваш

 

кристално & черно

представям си те в черно
елегантна слаба може би в рокля
а в ръцете ти топка червен огън ръцете
с които си извадила сърцето ми преди миг
спокойна нищо не те притеснява тревожи
държиш го в длани и наблюдаваш
минало и бъдеще вчера и утре
като в кристално кълбо

докато аз вече играя на зарчета
в света на светлосенките

 

голямата любов в живота

е човек за който пишеш
стихчета а той никога

не ги чете

 

свободни радикали

няма какво да се лъжем не
те ли направя читател
сбогом гергино

 

ще се оженя за теб

след години ще спим на отделни легла
вероятно в различни стаи ще ни свързват
само отчуждените ни деца които не могат да
ни търпят и са се намразили помежду си а за теб
ще съм по-противен и от скучния брачен секс който
сме забравили с каква цел сме го започнали изобщо ще
се оженя за теб повярвай ми готов съм за неприязънта готов

съм за теб любов
на живота ми

 

мечти

не се тревожи за нищо –
приключил съм с мечтите

 

неразличимо от смъртта

вървя през кишата
не чувствам нищо нито
радост нито болка
това
ли е шибаното щастие

 

брак & семейство

ще изритам сатурн
като топка нанякъде
във вселената и
от обръчите му
ще ти направя пръстен
да го сваляш когато
се чукаш с други

 

история на любовта в живота ми

на едните не им пукаше
другите просто не можеха
да обичат

останалите са сами

 

вярна докрай е нощта

зелените ти очи ме викат
с блясъка на вечната светлина
обещават мрака на смъртта ми
всичко тук там и навсякъде
за мен е изгубено сърце мое
избрах доброто получих мрак
избрах живота получих сатаната
избрах тебе получих смъртта
зелените очи ме викат обещават
всичко тук там и навсякъде
блясъкът на вечната светлина

 

еверест на сърцето

с теб го разбрах окончателно –
самотата ми е еверест на сърцето
никой не бива да се заседява там
да не заспи в прегръдката му

завинаги

 

вдъхновение

липсата ти ме кара
да пиша стихотворни дивотии
които не бих и помислял
ако беше до мен

 

един очевиден факт

/жестоката ни нужда – да обичаме. христо фотев/

това което омразата
прави с черни усилия
любовта го постига
с едно докосване

 

проблеми в езика

той ме изостави
защото номерата не минаваха
ти ще ме изоставиш
защото минават

 

не плачи и това утро

някъде тук в теб
самотата е последното
убежище на любовта

 

истинска като смъртта

не ми остава нищо друго
освен да го призная –

всеки ужас
всяка грубост
всяка обида
всеки гняв
всеки празен стих
и вик от болка
и плач от самота

и нездравата и отчаяна
до безумие
духом мисъл
да се приключа

и много много зли неща още
ведно с полудяването
и нелечимото

и студът
отвътре и беса

и лутането толкова години
в калните дни на мрак и лъжа

и думите ти живея
за да търся истината
и всичко всичко
несветло и недобро
беше (и не те виня за нищо)
всичко това става
от липсата ти
от вечното няма те
от онова самотно сляпо
гордо и по нечие чернокрило
внушение настанило се
в душата ти – не мога да вярвам
че любовта я има – има я

ето я за теб е
за теб е
има я

само аз съм мъртъв

но ето
в този миг истината
която дириш на тоя свят
излиза наяве спестявам ти
половин живот
в търсенето й

ако трябва
забрави ме

помни
само това –

когато откриеш истината
тя ще ти каже името си

а то е любов

 

вярвам го

бях на четиринайсет
когато прочетох
на западния фронт
от ремарк
първата книга
на която съм плакал
респект братко ремарк
вярвам ти и когато казваш
всяка любов иска да е вечна
но се налага да усиля малко нещата
любовта може да е само вечна
любовта е само вечна
това не зависи от хората
чакаш ли единствено на тях
ситуацията е гробище
човеколюбец автор си
ще ме разбереш

 

неизпратено и неполучено

между живота и смъртта ми
ти си единствената разлика
и ако те няма – няма я
и нея

 

спасение на душата

/и тук дори за тебе ще милея. данте алигиери, ад/

без теб няма път към Рай
и спасение на душата

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018

 

Comments

comments