За кратко време Марин Маринов се наложи като един от водещите автори на Нова асоциална поезия. За нас е удоволствие да ви предложим най-новите му стихотворения в края на Светлата седмица и априлския брой в средата на зимата на нашето електронно издание.
*
Отблъсквахме от кея
и пристанищата опустяваха до следващото ни завръщане.
Морето ни поемаше в епилептичния си ритъм,
а корабът въздишаше, забил върха на мачтата
на сърцето на нощта.
Бреговете чезнеха полека.
В такива нощи, сред пороен звездопад,
безбройни светлинки се люшкаха в далечината
като блуждаещи души на чакани рибари.
Преследвахме обезумелите пасажи –
петна от фосфор под водата.
Мълчахме, когато рибите умираха,
солта се бе втвърдила по устата ни.
В СРЕДАТА НА ЗИМАТА
… И залезите, и живачното море по пладне,
с отражения, които ослепяват,
страхът на същества във примката на хоризонта,
избродихме с усилие.
В далечината хладно светнаха
изненаданите хълмове
и бяха с гръб към закъснялото ни връщане
подивелите от самота дървета.
В залива, с порутената хижа на рибарите,
забравеният вик на котвата
обели като с нож съсиреното време;
избликнаха от пясъка познати гласове,
несигурните пожелания на тръгване…
И навлязохме във ледената тишина.
РИБАРСКА ХИЖА
След толкова пътуване лицата ни ръждясаха,
изгниха корабите, мачтите се счупиха.
Жените,
те никога не ни дочакваха
и бяха чужди стъпките на посрещачите.
В този дом, събрани от различни краища,
понякога до късно пеехме.
Уморените ни гласове преливаха
в спокойните извивки на морето –
самотни гласове,
откъртени от дълбините на душата.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018
