Надеждата винаги е присъствие на отчаяние, а светлина се процежда само през облаците на тъгата. За нас е удоволствие да ви представим новите стихове на Стефания Милева – изящно и безкомпромисно потъващи във водопада на процепа между деня и нощта на думите.
Светлина
се процежда
през пръстите ти
котката в мен
танцува
по лъчите
не си играй
с нея
винаги
пада
на лапите си
*
Стрих
душата си
на прах
и я разпилях
по моста
който вече
няма
да целува
стъпките ти
На думите
внезапната
светкавица
изтри
тъмата
в неосветените
дворове
на душата ти
и падна
гръм
и заръмя
от облаците
на тъгата
Привечер
небето
се отваря
през зейналия
процеп
денят
се взира
идва ли
нощта
дали
я чака
уморен
да го смени
по пътя
или
търси
близостта й
в която
бавно
се разтваря
Дума
разравя
пепелта
в душата
въгленче
се търкулва
Три сезона
къща строих
в сърцето ти
три дъги
през покрив
преметнах
три секунди
откос
от думи куршумени
сляпа пълзя
пепелта опипвам
въглен
да изгори
ръката ми
Езерото
в теб
ту шепне
с вълни
ту ме гали
с тиха
вода
*
Късчета
любов
кървят
разхвърляни
по кръстопътищата
на твоята
себичност
По водопада
на съня
ще скоча
в дантеленото
утро
изплетено
от светлина
Надеждата:
присъствие
на отчаяние
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018
