Митко Ламбов – Писмо 12735920

В отвъдната Светла седмица на списание „Нова асоциална поезия“ ви представяме най-новата непубликувана поема на един от най-добрите и колоритни автори на нашето електронно издание – поетът Митко Ламбов от Хасково. Ако за лудостта ни е тесен животът и кратка вечността, то сме създадени по Божи образ и подобие, и любовта ни винаги ще възмъжава с най-мълчаливия си и слаб човеколюбив глас.

 

писмо 12735920

Търсих лист, който сам да избира
за кои очи да избледнее,
в кои ръце да се запали
и на кой спомен да бъде финал.
Залепих с език куфар от думи
– изгубен багаж, който обикновено отварят внуци, но всъщност
е от баща до баща.
А надписа на плика ми отговори:
нека всеки сам премине
през мочурищата на своя характер
и възмъжее с човеколбив глас.

Преди да си спомня не знаех,
че когато те съдя
ще съм по-грешен от теб.
Преди да проговориш от снимки
– че вече ще зная –
синът ми
трябваше да носи твоето име.
Преди да изоставя порасналите,
че бих узнал,
пил, любил, подарявал, работил,
колкото и още с теб.

Но това е живота – текст, от който
сърцето на химикала прескача,
а аз съм на Крит,
дошъл за тленния теб,
от страната на венецианския фар
и неоткрилата перпетуум мобиле
твоя издънка.
Това, че съм загърбил Африка
не означава, че не чувам
шаманският ритъм на дъжда.
Вълните бучат, преди да се разбият
и ти изпращат пяна.
Снегът на Самария, разсечен с длан,
се стича като сълза.
Глупави туристи се озъртат,
сякаш ще те намерят.

Увита в нишите на сънища
майка ти те чака.
Моята майка не иска да те види,
но любовниците ти се гордеят с теб,
последните – първи те преджобиха.
Полицаите са щедри на интереси и оскъдни на скръб.
Празник си за погребалните агенти,
а в моргата беше като смокиня за подарък – готов за отпътуване,
в привързаност вклинен.

Извън текста,
97 годишната Оморфула
ми разказа как всяка сутрин четвърт век си отварял прегръдка
и извиквал kalimeera и макар,
че няма да се видим повече с нея,
те оставихме да ни напълниш очите – поне това да бях наследил от теб.

Под пълнолуние
и потресаващия вопъл за песен
морето не те прибра,
но остри мидите
на непростимите дела.
Острова отми душата ти
с изворна вода
и отпусна хвърчилото й,
но острова е тъжно място
– маслина в чаша,
а ти бе маслинено петно
върху гърба на змия.
Мина по ръкава на свещеник.
Събра дружина под иконите
и без да хапете миряни
се разотидохте опиянени,
изгубили на зар
нощите оплетени в кълбо.

Но как свещта ти угасна
при затворен прозорец.
Нали беше роден
в ризница от ципа
с белег на лявата буза.
Нали целуваше,
преди да си целунат.
Късаше мрежите на рибари.
Корените ти
вдигаха котви на кораби
и нямаше как да знаеш,
че в работилницата за лодки,
през зимата морето отглежда
малки бури.

Щом вазата на срама
е цвете
в гробница на емигрант,
а студа между скали и червеи
е изпепеляван от светлина,
защо под чертата останаха
разбити вълни,
изпразнени чаши,
едно покрито огледало
и доживотната репетиция
към един несъстоял се
помежду ни разговор.

Но истинският текст
е тракиец,
не казва нищо – знае всичко
и никога не се отказва
от битка и наследство,
защото не е дълбоко скърбящ
а вечно любящ

P.S.
Във вътрешния джоб имаш монети,
ако напиеш лодкаря и смените посоката,
знай че довечера ще вечеряш
с Безмерния,
непознати на сушата
и влюбени по морето ще свирят,
безкостни женски силуети ще ви изкушават
и ако пак за лудостта ти
е тесен живота и кратка вечността
ще се моля за теб,
да пронижеш следващи орбити.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments